Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Никому не съм казала досега. Когато забременях, реших, че вероятно е от Данте. Или поне така се надявах. След това ми показаха бебето и ми стана ясно. Но блокирах мисълта. Продължих да живея. Толкова отдавна беше.

— Не се ли оплакахте в полицията?

Тя поклати глава:

— Такива неща не се говорят. Как да се оплача?

— Окей.

Продължиха да мълчат.

— Сюзън?

Тя вдигна поглед.

— Разбирам, че е било отдавна… — подхвана Айлийн.

— Единайсет години — каза Сюзън.

— Да. Но никога не е късно да подадете оплакване.

— Какво?

— Ами ако го хванат, ще можем да го изследваме. Да не говорим, че може да е изнасилил и други междувременно. Такива като него не спират след първата.

Сюзън поклати глава.

— Захванали сме се с кампанията за донор в училището.

— Давате ли си сметка колко нищожни са шансовете да открием онова, което търсим?

— Трябва да успеем.

— Сюзън, обърнете се към полицията.

— Оставете тази история на мира.

През ума на Айлийн премина любопитна мисъл:

— Познавате ли човека, който ви изнасили?

— Моля? Не, не го познавам.

— Но размислете върху това, което ви казах.

— Няма да го хванат, не разбрахте ли? Трябва да си вървя. — Сюзън се измъкна от сепарето и застана над Айлийн. — Щях да го направя, ако това щеше да даде някакъв шанс на сина ми. Но няма начин. Моля ви, доктор Голдфарб, помогнете ни с кампанията. Помогнете ми да намеря друго решение. Сега поне вече знаете истината. Оставете миналото на мира.

Джо Луистън изтри дъската с гъбата. Много свързани с учителската професия неща се бяха променили през годините, включително и подмяната на тъмнозелените дъски и тебеширите с днешните бели табла и флумастерите. Но Джо упорито отказваше да се раздели с наследството от миналите поколения. Сякаш тебеширеният прах, потракването на бялото парче, докато пишеше по дъската, и избърсването й с гъбата го свързваха някак си с миналото му и му напомняха кой е и какво върши.

В момента огромната гъба му се стори прогизнала. По дъската потекоха ручейчета. Застигна ги и препречи пътя им с гъбата. Поднови равномерните движения нагоре, после надолу и потърси покой в това елементарно свое действие.

Почти успя.

Наричаше класната стая „територията Луистън“. И децата я обичаха, но далеч не колкото него. До болка му се искаше да е различен от другите, да не стои пред тях и да повтаря заучени уроци по задължителната програма, които никой нямаше да запомни. Искаше неговата територия да е и тяхна. Учениците си водеха дневници, той също. Четеше техните, но им разрешаваше и те да прочетат неговия. Никога не викаше. Ако някое дете направеше нещо хубаво или заслужаващо специално внимание, поставяше до името му отметка. Ако направеше беля, изтриваше отметката. Просто и ясно. Беше против това да се заяжда с някое дете или да го засрамва пред останалите.

Гледаше как другите учители остаряват пред очите му и как ентусиазмът им се изпарява с всяка отминала учебна година. Не и той. Обличаше се в съответствие с периода, за който им преподаваше по история. Организираше им търсене на „съкровища“ чрез математически задачи, чието решение водеше до следващата „награда“. Класът му дори снима свой собствен филм. Толкова много и хубави неща ставаха на територията Луистън, докато в крайна сметка един ден, в който трябваше да си стои у дома заради коремните болки от грипа, климатикът в класната стая се повреди, той почувства нов прилив на треска и…

Защо стана така? Божичко, как можа да каже тези отвратителни думи на едно дете?

Включи компютъра. Ръцете му трепереха. Написа адреса на училищния сайт на жена си. Най-новата парола бе ДжоОбичаДоли.

Нищо й нямаше на имейла.

Доли не бе особено силна по компютрите и интернет. Джо бе влязъл в сайта преди нея и бе сменил паролата. Именно затова имейлът й бе „отказал“. Не приемаше старата й парола.

Сега, сред спокойствието, осигурено му от любимата му класна стая, Джо Луистън провери какви мейли е получила. Надяваше се да не срещне повече адреса на онзи подател.

Обаче го срещна.

Прехапа устна, за да не изкрещи на глас. Не му оставаше много време да шикалкави. Рано или късно тя щеше да разбере какво й има на пощенската кутия. Ден, най-много два. Но един ден надали щеше да му стигне…

Тиа закара Джил обратно у Ясмин. На Гай Новак може и да му стана неприятно от изненадата, но поне не го показа. А и Тиа нямаше време да го разпитва. Подкара припряно към местното управление на ФБР, помещаващо се на Федерал плаза 26. Почти едновременно с нея пристигна и Хестър Кримстайн. Двете се срещнаха в чакалнята.