Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Можем ли да използваме това село за нещо?

— Едва ли. Преди време действах в Ирак и предавах сведения на нашето военно разузнаване. Много техни села са невероятно примитивни. Тези хора дори не подозират, че са иракски граждани. Живеят като първите месопотамски селяни, които преди пет хиляди години са поставили тук основите на цивилизацията.

— В такъв случай сме абсолютно изолирани от всякакви видове съвременен транспорт и комуникации, така ли?

— На юг е Хила. Но не бих разчитал да ни открият. — Той замълча и като че ли си спомни нещо. — В южната част на развалините при Портата на Ищар има малък музей и мотел.

Хауснер бързо го погледна.

— Продължавай.

— Иракското министерство на паметниците на културата построи двете сгради преди двайсетина години. Познавам уредника на музея. Доктор Ал-Тани. Само преди половин година се видяхме в Атина. Пишем си чрез общ приятел в Кипър.

— Сериозно ли говориш? — Хауснер закрачи насам-натам. — Можеш ли да отидеш там?

— Яков, забрави ли, че сме обсадени? И те имат часови и огневи позиции като нас около цялата могила, не се съмнявай в това.

— Но ако успееш да се промъкнеш…

— Доктор Ал-Тани най-вероятно няма да пристигне преди края на април, когато започва туристическият сезон.

— Може да има телефон.

— Сигурно има. И течаща вода. И сам можеш да се досетиш къде се намира командният пост на Риш.

Хауснер се закова на място.

— И все пак, ако успееш да се добереш дотам, до мотела или музея… това е връзка с цивилизацията. Ал-Тани може вече да е дошъл. Възможно е да намериш джип. Може да не охраняват телефона. Какво ще кажеш, Бен?

Добкин погледна на юг. В далечината се различаваха силуетите на развалини. До Портата на Ищар имаше най-малко два километра. Часовите около могилата нямаше да са разположени нагъсто. Въпреки това му се искаше поне веднъж да проучи ситуацията на дневна светлина.

— Съгласен съм. Но ако ме хванат, ще ме принудят да им издам всичко за отбраната ни. Всеки проговаря, Яков. Знаеш го.

— Разбира се.

— Ще трябва да взема пистолет, за да… за да не попадна в ръцете им. Можем ли да си го позволим?

— Мисля, че не, Бен.

— И аз.

— Нож — предложи Хауснер.

Добкин се засмя.

— Знаеш ли, никога не съм разбирал откъде предците ни са намирали смелост да се нанизват на мечовете си. Нужен е страхотен кураж. И сигурно адски боли. — Той зарея поглед в далечината. — Не зная дали съм способен на това.

— Е — рече Яков, — ще поразпитаме хората. Може някой да има лекарство, което да е смъртоносно в големи дози.

— Оценявам усилията, които полагаш, за да улесниш самоубийството ми.

— Носим отговорност за повече от петдесет души…

— Зная. Да, ще отида. Но след като проуча обстановката на дневна светлина. Ще тръгна утре вечер.

— Дотогава може да не сме живи.

— Струва си да изчакаме. Ще имам по-голям шанс. Ако го направя сега, само ще си хвърля живота на вятъра. Не искам да умра. Искам да успея.

— Разбира се.

Към тях се приближаваше Исак Бург. Беше захапал лулата си и крачеше тежко като човек, който току-що е изпълнил неприятна задача.

Хауснер и Добкин се запътиха към него. Пръв се обади Хауснер.

— Проговори ли?

— Всеки проговаря.

Яков кимна.

— Мъртъв ли е?

— О, не. Жив е. Всъщност не се наложи да проявявам прекалена настойчивост. Сам прояви желание да говори.

— Защо?

— Всички са такива. Добкин ще ти каже. Самият ти си го виждал в „Рамла“. Смесица от самохвалство, шок, нервност и страх. — Той се втренчи в лулата си за миг. — Освен това му обещах да го пусна при приятелите му.

Генералът поклати глава.

— Няма начин. Военен закон. Всеки, който е видял вътрешността на отбранявана зона, не може да бъде върнат до края на бойните действия. Тук е същото като навсякъде другаде.

— В моя свят на шпиони и тайни агенти не постъпваме така — отвърна Бург. — Обещах му. И можеш да направиш изключение поради медицински причини. Освен това човекът не е видял почти нищо. Няма смисъл да го оставим да умре само защото нямаме условия да го лекуваме.

— Ще помисля — каза Добкин.

Хауснер слушаше спора им. Всъщност двамата просто тълкуваха по различен начин устава. Бург в най-добрия случай представляваше загадка. Не се бе поколебал да измъчва ранения, а сега се опитваше да му спаси живота. А ако го оставеше да умре и арабите завладееха хълма и заловяха Бург жив, със сигурност го очакваше бавна смърт. Ако той беше на негово място, каза си Хауснер, щеше да убие палестинеца и да го зарови надълбоко. А Добкин… Генералът бе образец за военен. Верен, интелигентен, дори находчив. Но държеше на устава. Яков изгуби търпение.