Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Бург кимна.

— Съгласен съм. И смятам, че е възможно дори да избягат, ако изгубят водачите си или жертвите станат прекалено много — което, признавам, не е вероятно в нашия случай. От друга страна, ние няма къде да бягаме. Заложен е животът ни. За нас са приемливи всякакви загуби. Просто нямаме алтернатива.

— Ето ви алтернатива — каза Хауснер. — Те ще поискат да преговаряме.

— Но първо още веднъж ще се опитат да ни нападнат — отвърна Добкин и вдигна глава към небето. — Скоро ще имаме възможност да проверим дали ще успеем да им нанесем неприемливи загуби. Луната залязва.

Брин ги видя пръв, още преди двамата от наблюдателния пост по средата на склона.

Движеха се като сенки, облечени в ашбалските си униформи и стиснали автоматите си. Оптичният мерник усилваше и най-слабата естествена светлина, така че Натан можеше да различава неща, незабележими дори за нощните създания. Виждаше сенките им, хвърляни от звездните лъчи. Виждаше бялата кожа под очите им, типичен признак за страх. Виждаше мълвящите им молитви устни, нервното подръпване на косата с пръсти. Момичето стискаше ръката на младежа. Брин се почувства така, сякаш надзърта през ключалка.

Той свали пушката и прошепна на Наоми Хабер:

— Идват.

Тя кимна, докосна го по ръката и се втурна да предаде предупреждението по дългата отбранителна линия на източния склон.

От западната страна на хълма цареше тишина. Искрящите под звездите води на Ефрат осветяваха всичко на сушата. Хората се притискаха към хребета и се взираха надолу. Ала там бе само сребристосивата река, която бавно течеше на юг.

Добкин, Бург и Хауснер стояха на малко възвишение — една от покритите с пръст стражеви кули — почти в средата на източния хребет.

Това беше командно-наблюдателният пост, от който се надяваха, че ще могат да ръководят сражението по петстотинметровата дължина на склона.

В твърдата глинеста почва на възвишението бе забита дълга алуминиева тръба от опашната част на конкорда. На върха на този невероятен пилон се вееше още по-невероятно знаме — детска тениска, извадена от нечий куфар, очевидно подарък за някого в Ню Йорк. На нея с флуоресцентна боя беше отпечатан пейзаж от Тел Авив. Целта на поста бе да установят команден център в мрака — място, на което куриерите да носят информация и да получават заповеди. Това щеше и да е последното им убежище, цитадела в цитаделата, която щяха да защитават докрай, в случай че врагът пробиеше защитната линия. Тактиката беше стара — от времето преди радиостанциите, телеграфите и полевите телефони. Тримата командири заеха местата си под знамето и зачакаха.

Двамата мъже от наблюдателния пост се строполиха задъхани в подножието на възвишението и съобщиха онова, което Хауснер, Бург и Добкин вече знаеха от Натан Брин и Наоми Хабер.

— Идват.

Брин наблюдаваше ашбалите, които продължаваха безшумно да се изкачват по хълма. Не се движеха в колона като предния път, а в редица по цялата ширина на склона. Бяха стотина, мъже и жени, разположени на по пет метра един от друг. Поддържаха редицата права като опитни пехотинци от друга епоха. Не изоставаха и не се събираха на групи зад естествени укрития, както ги съветваха инстинктите им. Щиковете на калашниците им сочеха право напред. Изглеждаха ужасно за всеки, който можеше да ги види. Ала за Брин всичко това бе само представление. Парад. Беше любопитен да види как ще реагират, когато покрай ушите им засвирят куршуми. Предполагаше, че тогава светкавично ще си спомнят модерното си обучение. Щяха да залегнат в деретата, да се придвижват от скала на скала. Но засега бяха образец за класическа пехотна атака. Навярно го правеха заради самите себе си, а не заради израелците, които не ги различаваха в мрака.

Мисълта, че само той е в състояние да ги наблюдава, на няколко пъти го доведе до ръба на паниката. Гуменият окуляр на оптичния мерник стана хлъзгав от пот. Все още бяха много далеч. На около петстотин метра. После на четиристотин.

Добкин и Бург спореха за тактиката. Генералът настояваше да ги обсипят с огън, за да ги задържат извън обсега на слабата отбранителна линия. С малко късмет стрелбата щеше да ги обърне в бягство. От пленника знаеха, че арабите нямат ръчни гранати, ала Добкин не можеше да е сигурен.

Бург искаше да ги оставят да се приближат, за да им нанесат максимално тежък удар с минимално количество муниции.

Никой не питаше Хауснер, който смяташе, че с оглед на ситуацията аргументите на генерала са по-реалистични. Но знаеше, че накрая Добкин, военен до мозъка на костите си, ще отстъпи пред цивилния държавен служител. Трябваше да се вземе субективно решение и в такива случаи рангът винаги имаше думата.