Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Накрая сред виковете за санитари и носилки за ранените командири, другите арабски водачи се присъединиха към общото бягство. Когато се отдалечиха на известно разстояние от израелците, отстъплението им стана по-организирано. Ашбалите събраха захвърлените оръжия и взеха ранените и убитите си. Докато се спускаха по склона, свличащите се земни маси ги препъваха и ги принуждаваха да зарязват носилките.

Израелците преследваха ариергарда им по петите, но Добкин прати куриер, който има нареди да се върнат. Те прибраха няколко автомата, които успяха да открият в мрака, и се изкачиха обратно на хребета, мръсни, потни и изтощени. Рубин и стенографката Рут Мандел бяха леко ранени.

Откъм, реката все още нямаше новини, но генералът за всеки случай прати двама мъже с калашници. Над хълма се спусна тишина. Неподвижният въздух миришеше на кордит.

Хауснер отново взе пушката от Брин и погледна през мерника към отстъпващите араби. Вече бяха извън обсега му, но ясно ги виждаше. На малко възвишение стоеше самотен мъж, преметнал през рамо тялото на дългокоса жена. Той остана неподвижен, докато покрай него не мина и последният палестинец. После погледна нагоре към склона, който беше отнел живота на толкова много негови братя, и направи движение с ръка — поздрав или проклятие. От това разстояние Хауснер не можеше да различи лицето му, но знаеше, че е Ахмед Риш.

Министър-председателят на Израел без предупреждение влезе в оперативния център на цитаделата. Персоналът на военновъздушните сили си позволи само бегло да погледне към него и се върна към работата си.

Телефоните, телетипите и електронната техника вдигаха невероятен шум — по-силен, отколкото след избухването на Войната на Йом Кипур през 1973 година, помисли си премиерът.

Той автоматично потърси с очи генерал Талман. После си спомни и тръгна към заместника му генерал Мордекай Хур. Спътниците му се пръснаха из залата, за да получат информация и да предадат съответните заповеди.

Министър-председателят се приближи до генерала.

— Има ли оцелели от първия конкорд? — Хур беше копие на бившия си началник: получил образованието си във Великобритания, сдържан, коректен и винаги спретнат. За премиера не можеше да се каже нито едно от тези неща, но двамата с Талман се бяха разбирали добре и той се надяваше, че ще запази същите отношения с Хур.

Военният едва доловимо поклати глава.

— Не, господин премиер. Но събрахме около половината трупове. — Той замълча за миг. — Не е възможно да има оцелели, знаете го.

— Да. — Политикът погледна към електронните дисплеи. — Къде е вторият самолет, Моти?

Обръщението смути Хур.

— Не зная. И всяка следваща минута увеличава района, в който биха могли да се намират, ако са презаредили и продължават да летят. Вече почти изчерпахме възможностите си. Министър-председателят кимна.

— Ами онази американска сателитна снимка от Судан?

Хур взе лист хартия от дълъг плот.

— Получихме доклад от нашия местен агент. Обектът от снимката се оказаха листове алуминиева ламарина. Приблизително с големината и формата на конкорд.

— За заблуда или случайност?

— Мненията по този въпрос са различни. Според мен е хитра измама. Някои смятат, че е съвпадение. Но имахме още три-четири такива снимки, които трябваше да проверим. Ако не успеем да пратим сигурен агент на място, ще се наложи да направим спектрален анализ. Освен това от различни източници получихме съобщения, които най-вероятно са за отвличане на вниманието.

— Операцията е била отлично планирана. Но за това е нужен вътрешен човек, нали?

— Това не е в моята област, господин премиер. Попитайте Шин Бет.

Министър-председателят бе разпитвал Мазар повече от час, но вътрешното разузнаване беше също толкова изненадано от събитията, колкото и всички останали. За разлика от десетки други обаче, Мазар не бе подал оставка. Премиерът не можеше да не изпита уважение към човек, чиито думи всъщност означаваха: „Майната ти, моята оставка няма да реши проблема“. Но знаеше, че накрая шефът на Шин Бет ще го направи.

Един от сътрудниците му донесе телефон.

— Генералният секретар на Обединените нации, господин премиер.

Министър-председателят взе слушалката.

— Да? — Той изслуша информацията за положението, за която беше помолил по-рано. Генералният секретар говореше предпазливо. Арабските делегати все още били в Ню Йорк. Никой не бил отзован. Всички се страхували, че Израел може да реагира по начин, който да постави арабите в затруднена ситуация. Премиерът не му отговори нищо конкретно, а погледна часовниците на стената. В Ню Йорк бе полунощ. Гласът на генералния секретар звучеше уморено. — Благодаря ви. Можете ли да ме свържете с офиса на израелската мисия? Благодаря.