Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Разговаря с постоянния си посланик в ООН, после с персонала на мирната мисия, който от месеци се занимаваше с подготовката на конференцията. Мнозина бяха приятели и роднини на делегатите. Настроението им представляваше смесица от гняв, отчаяние и оптимизъм. Министър-председателят чуваше гласа си да отеква по колоните в офисите на мисията. Той се обърна към всички:

— Вие подготвихте плодородна почва за мира. — По произход бе земеделец и обичаше такива метафори. — Въпреки всичко ще засеем неговите семена. Поддържайте почвата. Но ако се наложи да посипем земята със сол… — Премиерът замълча за миг. Връзката не беше секретна: подслушваха го най-малко ФБР и ЦРУ, ала той искаше да го чуят — … ще го сторим и ще я оставим на угар за десетина години.

Той затвори и после се обърна към генерал Хур.

— След няколко минути в американското външно министерство ще чуят записа на този разговор и ще ни се обадят. Хайде да пием по кафе.

Двамата отидоха при кафемашината и си наляха по чаша. Върху една от масите бяха натрупани чужди и израелски вестници с една и съща стара снимка на първа страница: „Конкорд“ с обозначенията на „Ел Ал“. Бяха я разпространили преди повече от година по случай първия полет на новия самолет. Всички заглавия съобщаваха новината за трагедията по различен начин и на различни езици. Министър-председателят набързо прегледа няколко вестника.

— Понякога ми се струва, че сме сами на тази голяма планета. Друг път си мисля, че хората все пак се вълнуват за нас.

Генералът сведе очи към чашата си. По-скоро усещаше, отколкото виждаше зачервените очи, подпухналата кожа, малко разрошената коса. Преди се беше съмнявал, че има смисъл от мирна конференция. Ала сега откриваше колко много хора са вярвали в нея и изпитваше угризения, че се е надявал нещо — нещо безобидно, разбира се — да доведе до отлагането й. Той погледна премиера.

— Целият ми опит на военен показва, че хората си спомнят за мира в последния момент. Дотогава често събитията са необратими.

— И настъпил ли е вече този момент, генерале?

— Не зная. Тъкмо това е проблемът — винаги разбираш след като е станало късно.

Друг сътрудник отново донесе на премиера телефон. — От Вашингтон. Външното министерство.

Министър-председателят погледна генерала, после вдигна слушалката.

— Да, господин министър. Как е онази ваша ферма във Вирджиния? Да, зная, откакто предците ви са се заселили там, почвата в крайбрежния район е станала доста солена. Времената се менят. Океанът е безпощаден. И ние имаме същите проблеми. Морето има толкова място да си вилнее и въпреки това постоянно се стреми към сушата. — В продължение на няколко минути двамата поговориха със заобикалки, после премиерът затвори и се обърна към Хур. — Славата ни, че реагираме прекалено агресивно към тероризма, не ни е навредила, генерале. Всички искат да се убедят, че все още сме в настроение за преговори.

Военният забрави за професионализма си и попита:

— А ние в настроение ли сме?

Министър-председателят след дълго мълчание отвърна:

— Не зная. Не можем да върнем назад случилото се с първия конкорд. Но мисля, че настроението на хората много ще зависи от съдбата на втория. Защо похитителите му не се свързват с нас, генерале?

— Нямам представа.

Премиерът кимна.

— Възможно е да не…

— Да?

— Няма значение. Прочетохте ли доклада, който получихме от „Ероспасиал“?

— Да. Класически пример на измиване на ръце. С нищо няма да ни помогнат.

— Палестинците, които се опитаха да стрелят с онези минохвъргачки, изглежда, не знаят нищо.

— Щях да се изненадам, ако знаеха.

— Не забравяме ли нещо, Моти?

Хур поклати глава.

— Не. Поне така мисля. Правим всичко възможно. Свързахме се с други военновъздушни оперативни центрове от Техеран до Мадрид и те ни съдействат. Сега всичко зависи от разузнаването.

— Възможно е господин Ахмед Риш да ни се обади и да ни информира какво става.

— Предпочитам сами да открием.

— Продължавайте така, Моти. По-късно пак ще се видим.

— Да, господин премиер. Къде мога да ви намеря, ако изскочи нещо?

Премиерът се замисли. Тел Авив притежаваше далеч по-съвременни комуникационни и транспортни възможности. Освен това там беше по-безопасно. Според проучване на военното министерство по време на криза центърът на всички операции трябваше да се разположи именно там. И все пак столицата бе Йерусалим — не само политическата столица, но и сърцето и душата на Израел. Този град представляваше концепция, състояние на ума, духовна и вечна цялост. Даже да беше само развалини и солена земя, както го бяха оставили римляните, той пак щеше да е Йерусалим.