Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Оставете това. Какво каза той?

Бург изтръска лулата си.

— Какво каза ли? Много неща. Името му било Мохамад Асад. Бил ашбал. Знаете какво означава това. „Тигърче“ — палестински сирак от войните с Израел. Всъщност всички там долу били ашбали. Възпитани от различни палестински организации. Сега са се събрали и не ни обичат.

Добкин кимна.

— Войната оставя тежко наследство. Това е най-страшното. — Той се замисли за ашбалите. Колко сираци бе виждал да ридаят над телата на родителите си сред останките от арабските села? Война. Сега всички те бяха пораснали, тези млади жертви. Те бяха кошмар, внезапно завърнал се посред бял ден.

— Не ни обичат — съгласи се генералът.

— Точно така — каза Бург. — И са невероятно опасни. Внушавали са им омраза от деня, в който са започнали да разбират. Отхвърлят всички нормални стандарти на поведение. Омразата към Израел е тяхна религия. — Той потърси в джоба си кесийката за тютюн и я извади. — Освен това са ги обучавали за войници още откакто са проходили.

— Колко са? — попита Добкин.

— Сто и петдесет.

Последва мълчание.

— Убеден ли си? — попита Хауснер.

Бург кимна.

— Това е едно от нещата, за които лъжат войниците, нали, Бен? За броя си. Отначало каза, че били петстотин. Не му се вързах. Затова бяха всички ония писъци. Накрая се спряхме на сто и петдесет.

— Тежки оръжия?

Бург поклати глава.

— Не са очаквали съпротива. Почти всички обаче са въоръжени с калашници.

— Базата им трябва да е наблизо — отвърна Добкин.

— Не чак толкова. В пустинята Шамия. От другата страна на Ефрат. На повече от сто километра оттук. Иракското правителство търпи съществуването на лагера поради различни и до болка познати причини. Така или иначе, пристигнали тук с камиони в края на януари, преди да започне прииждането на реките. Оттогава чакали заповеди. Преди няколко часа се появил Риш и ги повикал по радиостанцията. Останалото е история — в действие.

— Риш е шефът, така ли? — попита Хауснер.

— Да. Заместникът му е Салем Хамади, друг стар приятел. Хамади е и палестинец, и ашбал. Всъщност той ръководеше програмата. Както знаете, самият Риш не е палестинец, а иракчанин. Родното му село не е далеч оттук. Преди известно време обединили силите си и започнали да събират сирачетата от лагерите си. Има и момичета. Двайсетина тигрици. Мохамад твърди, че години наред ги обучавали в пустинята Шамия за специална задача, от която, изглежда, накрая се отказали.

— Знаели ли са защо са тук? — попита Добкин.

— Съобщили им едва когато лиърът на Риш започнал да се спуска към пътя. Настъпило известно объркване, тъй като смятали, че конкордите са два. — Той замълча, когато си спомни за унищожения самолет. — Казали им, че ще ни вземат за заложници поради различни политически причини, някои от които не бяха много ясни на Мохамад Асад. Призна, че нашият номер направо ги шашнал. Предполагам, че психологически не са били подготвени да се бият и да дадат жертви. Били са готови да се гаврят с два самолета израелски цивилни.

— Но са първокласни войници — рече Хауснер. — Нали така каза?

Бург поклати глава.

— Не съм казвал, че са първокласни войници. Казах, че са отлично обучени. Има разлика. Нито един от тях не е участвал в сражение. — Той се замисли. — Знаете ли, не за пръв път сираци са обучавани за войници още от детството си. В историята има много такива случаи. И не са нито по-добри, нито по-лоши от редовната войска. Всъщност често са се оказвали много по-лоши. Като всички деца, отглеждани без родители, те са малко по-изостанали от връстниците си, израснали в семейна среда. Така е и с ашбалите, сигурен съм. От тях не стават особено добри войници. Липсва им въображение и нямат лични цели в живота. Липсва им опит извън армията и са осакатени в емоционално отношение. Имат съвсем смътна представа за какво се бият, тъй като единственият им дом е казармата. Убеден съм, че ще защитават другарите и лагерите си до смърт, но иначе нямат идея за семейство и родина. Когато напуснат бойната си част, сякаш попадат в мъгла. Има още десетки причини да не са добри войници. Нашият млад приятел Мохамад е типичен пример. — Бург погледна към генерала. — Бен?

Добкин кимна.

— Съгласен съм. Но въпреки това са сто и петдесет и всички са въоръжени. Няма да си съберат палатките и да избягат през нощта.

— Няма — потвърди Хауснер. — Защото имат двама добри водачи.

Генералът отново кимна.

— Това е ключът. Водачите. — Той се замисли за старите битки, после вдигна очи към Яков и Исак. — Ето какво зная за арабите като войници. Първо, те са романтици и представата им за войната е как мъже на бели арабски жребци препускат в пустинята. Всъщност съвременните араби никога не са постигали сериозни успехи в офанзивен план. Отдавна са отминали дните, в които са развявали знамето на исляма над половината цивилизован свят. — Той запали цигара. — Но не ме разбирайте погрешно. Не са и толкова лоши войници, каквито ги изкарвате вие. Общо взето са смели и издръжливи, особено при пасивна отбрана. Подобно на много войници от бедни семейства, те са готови да търпят всякакви трудности и лишения. Имат и недостатъци, разбира се. Не проявяват решителност в настъпление. Не са способни да променят тактиката си с оглед на обстановката. Макар че не са от най-добрите, техните офицери и сержанти поддържат строга дисциплина. Когато убият командира му, средният арабски войник не проявява инициатива и дисциплина. Освен това не са в крак със съвременната военна техника. Всичко това особено се отнася за ашбалите, ако мога да съдя по малкото, което зная за тях. Нещо повече, те са заслепени от внушаваната им омраза и като войници, не са професионалисти.