Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Когато видя, че Мириам Бернщайн си тръгва, Мати Ядин се приближи до бара.

— Тая кучка пак ли те тормози, шефе?

Хауснер се замисли за миг.

— Не съм сигурен.

Теди Ласков влезе във ВИП-чакалнята и потърси Том Ричардсън. Искаше да му зададе няколко въпроса. Освен това бе обещал да му съобщи резервната тактическа честота, която току-що бяха избрали с Талман. Помисли си дали да се обади в кабинета на американския военновъздушен аташе, после се отказа. Поради причина, която не можеше да обясни дори на самия себе си, реши да скрие тази информация от Ричардсън. Ако наистина се нуждаеха от нея, когато самолетите му се издигнеха във въздуха, американците щяха да я научат от Талман.

Видя Хауснер и Мириам да разговарят на бара. Тя се обърна и се отдалечи. Ако не знаеше, че двамата се мразят, щеше да каже, че изглежда наранена от нещо. Ревността, която внезапно изпита, го изненада. Теди я проследи с поглед. Мириам не го забеляза. Вече се бяха сбогували. Той се обърна и закрачи с мечешката си походка към задното стълбище, където го очакваше джип, за да го откара при ескадрилата му.

Бениамин Добкин приказваше с Исак Бург.

— Значи идваш с нас, така ли?

Бург кимна.

— Струва ми се, че няма да е зле да проверя агентите си в Ню Йорк. Пък и имам една приятелка, която след около седем часа ще изпита гнева Божи. — Той се засмя и очите му заблестяха.

Добкин сведе поглед към чашата си, после вдигна глава.

— Това е последната им възможност, нали? Искам да кажа, ако изобщо имат намерение да нанесат удар, би трябвало да го направят сега. Никога не са имали по-важна мишена.

— Да. — Бург впери очи в генерала. — Знаеш ли, когато преди малко излязох от заседанието, бях абсолютно спокоен. Но хората са изключително находчиви и хитри създания. Ако имат желание, ще намерят начин. От много години се занимавам с арабите и съм убеден в това. Те не са шутове, каквито ги изкарва пресата. И двамата отлично го разбираме. — Той кимна. — Да, притеснен съм.

Двата конкорда блестяха под слънчевите лъчи с отворени врати. На борда им вече се бяха качили по шестима души от охраната на Хауснер. Мати Ядин инструктираше групата в първия самолет. Всички бяха въоръжени с автоматични пистолети „Смит & Уесън“ 22-ри калибър. При стрелба куршумите нямаше да излязат от човешкото тяло и да пробият корпуса. На теория изглеждаха безопасни, ала беше по-добре да не ги използват.

Освен това разполагаха със стара американска пушка M-14, модифицирана така, че да може да й се монтират мерници за нощна и дневна снайперистка стрелба. Имаха и израелски автомат „Узи“, съвсем малко оръжие с дължина четирийсет и шест сантиметра, което тежеше само четири килограма, но пълнителят му побираше двайсет и пет 9-милиметрови патрона. Пушката и автоматът можеха да се използват само извън самолета.

На борда имаше и още нещо смъртоносно, за което никой от тях не знаеше. Върху горивните резервоари в опашките на двата конкорда бе залепен по половин килограм пластичен експлозив, поставен там година по-рано от двама вече мъртви алжирци в далечните Сен Назар и Тулуза. Когато самолетите се издигнеха във въздуха, в празните резервоари щеше да се изпомпи гориво, за да се промени центърът на гравитация. Това щеше да им позволи да наберат свръхзвукова скорост. Ако някой натиснеше детонатора, конкордите щяха да се взривят.

Теди Ласков седеше в кабината на своя F-14 И изчисляваше на джобния си калкулатор възможния обсег на самолета си на основата на такива променливи величини като консумация на гориво, тежест, предвиждани маневри и температурата на въздуха. Старият боен пилот Ласков искаше да задържи 20-милиметровите си картечници, ала трябваше да признае, че не само са тежки, но и излишни. Ракети. Днес всичко се свеждаше до тях. Навярно Ричардсън имаше право.

— Свалете двайсетмилиметровите — извика той през отворената кабина на техниците.

Когато заповедта му беше изпълнена, генералът се огледа и нареди по микрофона си:

— Запалете двигателите.

Двайсет и четири двигателя „Прат & Уитни“ едновременно нададоха пронизителен вой.

Минута по-късно Ласков вдигна палец и извика в микрофона:

— Занек! — Излитане.

Дванайсетте изтребителя се насочиха към пистата.

Том Ричардсън със закъснение осъзна, че Ласков не му е съобщил резервната честота. Не можеше да поиска такава информация по телефона от Цитаделата. Освен това, макар да го очакваше, промяната на часа на излитане му бе създала известни неудобства. Чудеше се дали Ласков е послушал съвета му да не вземе 20-милиметровите картечници. Е, така или иначе, това нямаше толкова голямо значение.