Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Капитан Ефраим Диниц чу тъпото тупване на мините в тръбите. Това трябваше да е достатъчно за военния съд, ако по-късно се появяха съмнения в намеренията на арабите. Заедно с хората си той напусна укритието на дърветата и скалите и се затича напред.

— Арестувани сте! — извика капитанът на арабски. — Ръцете на тила!

Погледите на тримата палестинци запрескачаха между безмълвните минохвъргачки и приближаващите се израелски войници. После палестинците бавно се изправиха и вдигнаха ръце.

Сърцето на Хабани се сви, в гърлото му заседна буца. Във въображението си видя как го хвърлят в затвора „Рамла“, където щеше да зяпа през бодливата тел до края на дните си. Никога повече нямаше да докосне жена си и децата си. Той се надигна и прехвърли хребета на хълма. Един от войниците извика. Хабани се втурна по скалите. Нов крясък. Отсечено тракане на автомати. Около него засвириха куршуми и трябваше да минат няколко секунди, докато осъзнае, че вече не тича, а лежи на земята и кръвта му бързо изтича.

Хаим Мазар взе радиостанцията си. От кулата можеше да види хълмовете, където се бе разиграло всичко.

— Добре, Диниц. Веднага ги разпитай и ми се обади. — Шефът на Шин Бет отново седна на стола си. Разбираше, че нещастните палестински селяни знаят по-малко и от него кой стои зад този жалък опит. Бяха открили минохвъргачките преди десет години и ги бяха оставили там, за да видят кой ще дойде да ги използва. Детонаторите на мините бяха свалени, разбира се. През последната седмица беше наредил да наблюдават мястото по-внимателно от обикновено. А и по-рано същия ден някой бе предупредил един от агентите му.

Заговорът беше невероятно несръчен и безразсъден и Мазар не вярваше, че целта му е била да успее. Очевидно искаха да отвлекат вниманието от нещо. След осуетяването на „големия“ терористичен удар всички би трябвало да се отпуснат. Ала той не виждаше нещата така. Ако опитът наистина целеше да ги заблуди, това означаваше само, че има друг, все още неразкрит заговор за саботиране на мирната мисия. Но не знаеше какъв. Мазар сви рамене.

Авиодиспечерът вдигна поглед от радиостанцията си.

— Конкордите са готови за полет.

Хаим кимна.

— Дайте им разрешение и да се махат оттук.

Екипажът на първия конкорд завърши проверката си. Самолетът се насочи към началото на четири хиляди метровата писта. Радиостанцията изщрака.

— Имате разрешение за излитане, първи и втори. През интервал от две минути. Лек полет.

— Прието. — Авидар натисна дроселите напред и самолетът се понесе по пистата.

Давид Бекер седеше от лявата страна в пилотската кабина и гледаше през предното стъкло. Първият конкорд плавно се издигна от земята. Той се обърна към Хес.

— Засечи две минути, Мойсей.

Вторият пилот кимна и сведе очи към часовника си.

Зад пулта на бордовия инженер беше Питър Кан. Светлинните индикатори и стрелките на датчиците бяха стабилни.

— Всички системи са в изправност — съобщи той на Бекер.

— Ясно.

— Една минута.

Пътниците и стюардите отзад тихо разговаряха. Според списъка на борда се намираха десетима делегати, придружавани от двайсет и пет членен помощен персонал. Обслужваха ги двама стюарди и две стюардеси, плюс Лайбер. Те седяха точно зад пилотската кабина. Сред пасажерите бяха пръснати шестима души от охраната на „Ел Ал“, командвани от Яков Хауснер. Том Ричардсън си бе намерил място до Джон Маклуър и говореше нещо на мълчаливия агент от ЦРУ. Генерал Добкин преглеждаше информацията, която щеше да представи на шефовете на Пентагона. Исак Бург седеше сам, четеше вестник и смучеше незапалената си лула. Рави Левин водеше религиозен спор с един от делегатите. Пълният списък, заедно с екипажа и стюардите, наброяваше петдесет и пет души. Извънредният багаж доближаваше конкорда до максималната тежест за излитане, особено при тази температура на въздуха.

Мириам Бернщайн зад Абдел Джабари, който седеше до Ибрахим Ариф, другият арабски делегат на борда на втория конкорд. Младият служител от охраната Моше Каплан нервно наблюдаваше двете черно-бели кефии от отсрещната страна на пътеката.

Пространството бе тясно, с по две седалки от двете страни. Таванът беше малко по-висок от 180 сантиметра. Но французите имаха усет за такива неща и бяха конструирали вътрешността така, че да изглежда луксозна. А и тези самолети не бяха предвидени за полети над три часа и половина.

На стената беше монтиран голям махометър, който позволяваше на пътниците да виждат скоростта. Червените неонови цифри показваха 0.00.