Нелсън Демил - При реките на Вавилон

В пилотската кабина Хес вдигна поглед от часовника си.

— Да вървим.

Бекер освободи спирачките и натисна дроселите напред. Самолетът потегли и постепенно набра скорост по дългата писта.

— Шейсет възела — съобщи Хес.

— Всичко е наред — без да откъсва очи от пулта си, извика Кан.

— Сто възела — каза копилотът.

Вече бяха изминали половината от пистата. От черния асфалт се издигаха горещи вълни, които създаваха илюзията, че останалата част е по-къса. С все по-голяма скорост се образуваха и изчезваха миражни локви вода. Бекер премигна. „Съсредоточи се върху уредите. Не вярвай на очите си.“ Но продължи да гледа навън. Трептенето на въздуха го хипнотизираше и изкривяваше пистата. Усети, че по челото му бликват капки пот. Надяваше се Хес да не забележи. Той извърна очи от предното стъкло и ги сведе към пулта. Стрелките на датчиците за скоростта бързо се движеха. Той леко побутна дросела напред и още по здраво стисна с лявата си ръка руля. Седалищните му мускули неволно се напрегнаха и Бекер леко се надигна от седалката. „Нагоре, нагоре, по дяволите!“

— Сто шейсет и пет възела — съобщи копилотът. Вече трябваше да излетят, каквото и да показваха уредите.

Давид натисна контролния лост още по-силно. Крилете на конкорда се надигнаха и се врязаха във въздуха под по-остър ъгъл. Наближаваха края на пистата със 75 метра в секунда и за миг Бекер усети, че изпуска нервите си. Връхлетяха го всички стари демони на съмнението, които го бяха измъчвали още от първия му полет. „Защо не излиташ? Има нещо, Бекер, и никой няма смелостта да го признае. Защо онзи индикатор там мига? Кой е построил този самолет? Защо мислиш, че изобщо е в състояние да излети? Бекер! Спри! Спри! Ще умреш, Бекер! Спри!“ Мускулите на шията му се стегнаха, ръцете и коленете му затрепериха.

— Двеста и двайсет възела — каза Хес и на Давид му се стори, че долавя в гласа му тревога.

Когато гумите се откъснаха от пистата, Бекер отпусна руля и погледна към пулта. Скоростта и височината се увеличаваха. Той се усмихна и се прокашля.

— Готово. — Силата и спокойствието на гласа му като че ли прогониха злите духове от кабината. Но той чу прощалното им обещание: „Следващия път ще те убием, Бекер“. Изчака да се включи поредица от светлинни индикатори и нареди: — Проверка след излитане. — После леко наклони самолета, за да последва пътя на първия конкорд. — И когато имаш възможност, Питър, позвъни отзад да донесат кафе. — Той се облегна и мускулите му се отпуснаха. Щяха да кацнат на „Орли“, после в Ню Йорк. След двайсет и четири часа щеше да се върне в Лод. И незабавно щеше да подаде оставка. Отдавна знаеше, че е време да го направи. При всяко следващо излитане и кацане сфинктерът му се свиваше, дори и най-малката въздушна дупка караше слабините му да се стягат, всяка буря го обливаше в пот. Но това се бе случвало и с по-добри пилоти от него. Просто трябваше да се примири: „Отказвам се“.

— От какво се отказваш? — попита Хес.

Бекер завъртя глава към него.

— Моля?

— От какво се отказваш? — повтори Хес.

— Отказвам се от… — кафето. Не искам кафе.

Мойсей вдигна поглед от пулта си и срещна очите му. И двамата знаеха истината.

— Само две кафета, Питър — обърна се той към Кан.

Бекер избърса лицето и дланите си. Вече можеше да го направи открито. Хес имаше право да знае. Той запали цигара и дълбоко вдиша дима.

Вторият конкорд грациозно започна да се издига. Дългите колесници вече се бяха прибрали в корпуса. Хес дръпна друг хидравличен лост и носът на самолета зае аеродинамичното си положение. В кабината се възцари тишина, само електрониката тихо продължаваше да шепне. Бекер наклони конкорда под 30° и го насочи на запад над Тел Авив. Двойният датчик за височина показваше 6000 фута и 1800 метра. Скоростта достигна 300 възела. Той запали нова цигара. Дотук добре.

Давид изправи курса, отпусна се назад и плъзна поглед по всички уреди. Конкордът се управляваше електронно почти като космическа капсула. Всяко движение на руля или педалите пращаше електронен сигнал до хидравличните контролни активатори. Компютърът предизвикваше изкуствена стабилност и съпротивление на средствата за управление, иначе пилотът нямаше да усеща нищо. Ефектът беше чисто психологически, според Бекер, и с всяко ново техническо откритие ставаше все по-странен. Отдавна, преди да изпита страха, бе усетил тази изолираност в кабината. Да, беше време да остави руля на следващото поколение.