Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Ако един от двигателите на нормален пътнически самолет излезеше от строя, никой нямаше особено да се разтревожи. При свръхзвукова скорост обаче пилотът лесно можеше да изгуби контрол. Машината щеше да започне да се премята във въздуха и да се разпадне.

При 2 маха температурата на корпуса можеше да достигне 127°С. Ако се покачеше над тази стойност, спойките нямаше незабавно да се отделят, но това щеше да отслаби конструкцията и да струва скъпо при някой следващ полет.

Трябваше да разсъждаваш светкавично. Ако пилотът искаше да се издигне на 19000 метра и да продължи на тази височина, трябваше да започне да се подготвя още от 17000 метра. Ако направеше корекцията прекалено бързо, пътниците щяха да се залепят за тавана.

После идваше проблемът, който тревожеше Бекер още от първия ден, в който беше достигнал 19000 м. Внезапната декомпресия — все едно, че те е улучила ракета или че на борда е избухнал слаб взрив. В обикновените пътнически самолети, които летяха на сравнително малка височина — около 9000 метра — декомпресията не представляваше сериозен проблем. Но за да може да диша на 19000 метра, човек имаше нужда не от въздушна маска, а от скафандър. Иначе разполагаше само с няколко секунди, за да се спусне на нормална височина. Бордовият компютър веднага реагираше и снижаваше самолета, но дотогава мозъкът щеше да е пострадал непоправимо.

Бекер често сънуваше един и същ кошмар: екипаж с мозъчни увреждания, който идва в съзнание и се опитва да проумее какви са всички онези странни лампички и датчици пред него. Опулени пилоти с точещи се от устата им лиги. И през цялото време компютризираният конкорд продължава по установения курс в очакване на човешка ръка. Неандерталци в „Аполо“. А отзад гримасничат и сумтят седемдесет видиотени пътници. В кошмара му конкордът винаги се приземяваше и от терасата на летището махаха с ръце посрещачи. Нямаше ли да се изненадат, когато приятелите и любимите им слезеха по стълбичката? Бекер затвори очи. Знаеше, че след повече от трийсет секунди без кислород не е възможно да се прибереш у дома от такава височина. Просто ирационален кошмар. И все пак постоянно пращаше на мозъка си една и съща команда: „Ако пилотската кабина не ти изглежда позната, не пипай нищо“. Накрая щеше да свърши горивото.

Той избърса потта от лицето си и погледна към другия самолет. Авидар тъкмо правеше проверката си. Давид се зачуди дали младият пилот сънува такива кошмари. Не, не и Ашер.

Мириам Бернщайн седеше във ВИП-чакалнята и пиеше кафе с Джабари. Абдел видя, че пристига другият арабски делегат Ибрахим Али Ариф, извини се и отиде да поговори с него. Бернщайн забеляза, че Яков Хауснер седи сам на бара, изправи се, поколеба се и се запъти към него, но той не се обърна.

— Здравей.

Хауснер погледна през рамо.

— А, здравей.

— Виж, съжалявам, ако преди малко съм накарала някои хора да се почувстват неловко.

Той разклати алкохола в чашата си.

— Няма проблем.

— Добре. — Мириам замълча за миг. — Е, значи идваш с нас, така ли?

— Да. Току-що научих от премиера. Ще пътувам с втория самолет.

Тази новина неочаквано я зарадва, макар че не можеше да разбере защо.

— И аз ще съм на него.

Последва мълчание.

Мириам се насили да се усмихне.

— Искаш ли да се прехвърлиш на другия — или да се прехвърля аз?

Защо му се струваше, че този въпрос цели да го провокира? Хауснер усещаше, че тя потиска някакво силно чувство, което е свързано с него. Той я погледна. Лицето й не изразяваше абсолютно нищо.

— Едва ли е необходимо.

Мириам Бернщайн се обърна към огледалото. Очите й се плъзнаха от собственото й отражение към неговото, сякаш за да се убеди, че нито един от двамата не е свалил маската си. Но чувстваше тялото си напрегнато. Почти стоеше на пръсти. Този мъж винаги й въздействаше така. Тя се отпусна и неутрално се усмихна.

— Много мило, че идваш. Няма ли да им трябваш тук?

Хауснер пресуши чашата си.

— Имаха избор. Можеха да ме оставят, за да ме разпънат на кръст, или да ме пуснат с надеждата, че ще потъна с кораба, ако се случи нещо.

Мириам кимна.

— И ти реши да потънеш с кораба.

— Те го решиха. Мисля, че им се ще аз да потъна, а корабът да остане невредим. Да те черпя ли нещо?

— Не пия, но…

— Никой в тая скапана страна не пие. Когато бях в Кралските военновъздушни сили, никой не летеше, освен ако не беше сляп. — Той побутна чашата си към бармана. — Е, ще се видим на борда.

— Добре — каза тя, после се обърна и се отдалечи.