Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Палестинските терористи във военния затвор „Рамла“ се надяваха, че скоро ще освободят поне неколцина от тях.

Навсякъде другаде в Израел и Близкия изток цареше същото настроение. В тази част на света по едно или друго време се бяха срещали всички велики сили и бяха превръщали района в бойно поле. Да се опитваш да живееш мирно, казваше една местна поговорка, е все едно да спиш насред кръстопът. Безброй огромни армии бяха прегазвали това петънце на картата, известно като Светите земи. Ала из тези наглед голи хълмове и пустини далеч не се бяха сблъсквали само войски. Битките на различни идеологии и религии бяха оставили след себе си морета от кръв. Почти всички източни и западни култури бяха представени с древни руини, изправени като надгробни камъни в пустошта или заровени като трупове в пръстта. В съвременен Израел беше трудно да копаеш, без да откриеш останки, а сред тях — човешки кости.

Рамла и Лод символизираха мъчителната история на древната земя — разделението и единството на модерен Израел. Те отразяваха настроенията на сложната многоетническа държава. Надежда без ликуване. Отчаяние без сълзи.

Началникът на отдела за сигурност на „Ел Ал“ Яков Хауснер затвори телефона и се обърна към младия си помощник Мати Ядин.

— Кога ще престанат да ми досаждат тези копелета?

— Кои копелета, шефе? — попита Ядин.

Хауснер избърса някаква прашинка от бюрото в стил Луи XV. Бе мебелирал кабинета си със собствени средства и обичаше да го поддържа в безукорен ред. После отиде до френския прозорец, който гледаше към рампата, и разтвори тежките кадифени завеси.

— Всичките. — Яков махна с ръка, за да покаже, че говори за света като цяло. — Обадиха се от Цитаделата. Малко били обезпокоени.

— Не ги обвинявам.

Хауснер студено изгледа Ядин.

Младият мъж се усмихна и съчувствено кимна. Работата беше тежка — най-меко казано. През последните няколко седмици животът на всички от охраната се бе превърнал в истински ад. Той продължи да наблюдава лицето на шефа си, докато очите на Хауснер блуждаеха някъде навън.

Яков Хауснер бе дете на Петата алия, петата емигрантска вълна в Палестина. Тя се състоеше главно от немски евреи, напуснали домовете си, за да се завърнат в древната си родина след идването на Хитлер на власт през 1933 година. Бяха късметлии или навярно далновидни. Всички се спасиха от холокоста в Европа, докато все още имаха възможност. Освен това бяха заможни и образовани и носеха със себе си толкова нужните капитали и умения. Мнозина от тях се заселиха около старата немска колония в пристанищния град Хайфа и просперираха.

След избухването на Втората световна война седемнайсетгодишният Хауснер постъпи в Ми-6, британската разузнавателна служба. Обучен от англичани, той се отнасяше към работата си по същия начин като наставниците си — от позициите на дилетант. Но подобно на много други британски шпиони, Яков беше изключително добър в областта си. Въпреки че я смяташе за необходимо зло по време на война. Той бе богат младеж, който изглеждаше и се държеше като всякакъв друг, но не и таен агент.

Извън Хайфа лесно минаваше за немец. Задачите му изискваха да посещава приеми и да завързва познанства с важни личности в германските колонии в Кайро и Истанбул. Хауснер се справяше блестящо. Успяваше да проникне в най-сложните детайли на този странен и тъмен двойствен живот и го обичаше също толкова, колкото Шопен, Моцарт и Sachertorte 8 8 Шоколадова торта с пълнеж от кайсиев конфитюр (нем.). — Б.пр. .

Преди войната в пристъп на скука се беше записал в един английски авиоклуб и бе станал един от малкото правоспособни граждански пилоти в Палестина. И между отделните разузнавателни мисии поддържаше уменията си с полети със „Спитфайър“ и „Хърикейн“. След капитулацията на Германия замина за Европа и купи бракувани бойни самолети за нелегалните военновъздушни сили на Хагана. Той беше докарал първия британски „Спитфайър“, на който бе летял генерал Ласков, ала нито един от двамата не знаеше за това.

След Войната от 1948 година Хауснер съвсем естествено стана един от началниците на отдела за сигурност на „Ел Ал“.

В сравнение с повечето си връстници той водеше сравнително спокоен живот. Имаше малка вила в Херзлия на брега на Средиземно море. Поддържаше повече или по-малко постоянни любовници и случайни връзки, но в празнични дни продължаваше да посещава семейството си в Хайфа.

Външно приличаше на европейски аристократ. Имаше тънък орлов нос, високи скули и гъста бяла коса.