Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Мириам Бернщайн беше типичен продукт на европейския холокост. Напредващата съветска армия я бе открила в концлагер, чието предназначение беше също толкова неясно, колкото и името му, макар че в ума й се бяха запечатали думите „Medizinische Experimente“. Спомняше си, че някога е имала родители и сестричка и че е еврейка. Не знаеше почти нищо друго. Говореше малко немски, навярно научен от войниците в лагера, и малко полски, навярно научен от другите деца там. Освен това знаеше няколко унгарски думи, които я караха да смята, че е от Унгария. Но иначе бе мълчаливо дете и не я интересуваше къде е родена. Единственото сигурно нещо беше, че е еврейка.

Червената армия бе отвела нея и другите деца в нещо, което трябваше да е трудов лагер, защото пращаха по-големите да поправят пътищата. През онази зима много от тях умряха. През пролетта всички работеха на полето. Накрая се озова в болница, после я повериха на възрастна еврейска двойка.

Един ден дойдоха някакви хора от Еврейската агенция. Заедно с възрастното семейство и много други седмици наред пътуваха из опустошената от войната Европа в претъпкани влакове. Качиха се на кораб и пресякоха морето. Британските власти в Хайфа ги върнаха обратно. През нощта опитаха по-нататък на брега. На пясъчната ивица се разрази жестока битка между евреите и арабите, които не искаха да им позволят да слязат. Накрая се намесиха британски войници и корабът отново отплава. Мириам изобщо не разбра закъде е заминал, тъй като бе от малцината, останали на сушата преди да се появят арабите. Възрастната двойка, чието име не си спомняше, изчезна — или бяха загинали, или бяха отпътували с кораба.

От брега я прибра друго еврейско семейство, което каза на британските войници, че името й било Мириам Бернщайн и че била тяхно дете. Изгубила се и случайно попаднала сред битката. Да, била родена в Палестина. Англичаните само я погледнаха и се отдалечиха.

Семейство Бернщайн я отведоха в нов кибуц край Тел Авив. Когато британците напуснаха Палестина, арабите нападнаха селището. Новият й баща отиде да защитава кибуца и повече не се завърна. С годините тя откри, че по-големият й брат Йосеф също е осиновен бежанец. Това не й се стори необичайно, защото си мислеше, че повечето деца на света — поне в нейния свят — идват от лагерите и развалините на Европа. Йосеф Бернщайн бе преживял същото като нея, дори повече. И той не помнеше истинските си родители, истинското си име, националността и възрастта си. Съвсем млади двамата станаха любовници и впоследствие се ожениха. Единственият им син Елиаху загина по време на Войната на Йом Кипур.

Мириам Бернщайн отрано проявяваше интерес към частни миротворчески организации и спечели добронамереността на местните арабски общности. Също като повечето други, нейният кибуц бе враждебно настроен към тях и тя все повече се изолираше от приятелите и съседите си. Разбираше я единствено Йосеф, ала не му беше лесно — пилот изтребител с жена пацифистка.

След Войната от 1973 година нейната партия я назначи на освободено място в Кнесета, като признание за популярността й сред израелските-араби и в женското движение за мир.

Скоро привлече вниманието на Голда Меир и двете се сприятелиха. Когато през 1974 година министър-председателката подаде оставка, стана ясно, че Мириам Бернщайн играе ролята на нейна представителна в Кнесета. С подкрепата на госпожа Меир тя бързо се издигна до заместник-министър. Великата старица отдавна вече не бе в парламента, но Мириам запази поста си по време на всички правителствени кризи. Външно изглеждаше — и тя го вярваше, — че това се дължи на изключителната й компетентност. Враговете й твърдяха, че причината за политическото й оцеляване поне отчасти се криела в поразителната й красота. Всъщност Мириам Бернщайн притежаваше невероятен инстинкт за самосъхранение, който й помагаше да издържи на високата смъртност в света на парламентарната политика. Тя не съзнаваше тази страна от характера си и ако някога й попаднеше обобщение на собствените й политически машинации или списък на хората, които политически е елиминирала, нямаше да разбере, че всичко това е нейно дело.

Винаги, когато се замислеше за помощта на госпожа Меир, в спомените й изпъкваха дребните неща, например как министър-председателката я канеше в апартамента си след нощно заседание на кабинета и й правеше кафе. Или когато министрите поискаха Мириам да приеме еврейско име в изпълнение на правителствената политика за държавните служители. Госпожа Меир — преди госпожа Майерсон — разбираше нежеланието й да прекъсне единствената връзка с миналото и подкрепи отказа й.