Нелсън Демил - При реките на Вавилон

— Ужасно.

В дневната влезе Мириам Бернщайн, облечена в безукорна лимоненожълта рокля и със сак в едната ръка, и Ричардсън се изправи. Позна красивата, известна заместник-министърка на транспорта, но беше достатъчно дипломат, за да не го покаже.

Тя се приближи до него.

— Всичко е наред, полковник, не съм проститутка. Имам право на достъп до секретни материали. Генералът е изключително дискретен човек. — Говореше на английски бавно и точно. Очевидно рядко използваше усвоения в училище език.

Американецът кимна.

Теди усети, че Ричардсън е смутен от появата й. Това го развесели. Зачуди се дали не трябва да ги запознае, ала Мириам вече се насочваше към вратата. Преди да излезе, тя се обърна към Ласков.

— Забелязах мъжете на улицата. Повиках такси. Джабари ме очаква. Трябва да побързам. Ще се видим на последното съвещание. — Мириам хвърли поглед към госта му. — Приятен ден, полковник.

Ричардсън реши да не ги оставя да си мислят, че не е наясно с положението.

— Шалом. И успех в Ню Иорк.

Мириам Бернщайн се усмихна и си тръгна.

Американският аташе погледна чашата си.

— Повече няма да пия тая помия. Ще те заведа на закуска и на път за посолството ще те оставя в Цитаделата.

Ласков кимна, отиде в спалнята и си облече тъмнозелена риза, която спокойно можеше да мине за цивилна, ако не бяха двете маслинови клончета, показващи чина му. Той извади автоматичния пистолет от пояса си, закопча ризата с една ръка и се приближи до прозореца. Двамата мъже долу бързо се извърнаха и се зазяпаха в обувките си. Мириам влезе в очакващото я такси и потегли. Теди хвърли пистолета на леглото.

Чувстваше се неспокоен. Заради вятъра. Нещо, свързано с отрицателните йони във въздуха, поне така твърдяха. Лошият вятър имаше много имена — „фьон“ в Централна Европа, „Мистрал“ в Южна Франция, „Света Ана“ в Калифорния. Тук се наричаше „хамсин“ или „шарав“. Някои хора като самия него бяха чувствителни към промените на времето и изпитваха физически и психически смущения. На 19000 метра, височината, на която щяха да летят, нямаше да има значение, но не и тук. Той се вгледа в небето. Поне денят щеше да е чудесен за полет.

Абдел Маджит Джабари седеше пред чаша турско кафе и бутилка арак 7 7 Източна алкохолна напитка от жито, ориз или фурми. — Б.пр. .

— Не ме е срам да призная, че ужасно се страхувах — каза той. — Още малко и щях да застрелям полицай.

Мириам Бернщайн кимна. Всички бяха нервни. Беше време за ликуване, но и за сериозни опасения.

— Аз съм виновна — каза тя. — Трябваше да помисля за това.

Джабари вдигна ръка.

— Няма значение. Струва ни се, че навсякъде виждаме палестински терористи, но всъщност напоследък не са останали много.

— И тези са предостатъчни. Ти особено трябва да внимаваш. Наистина искат да те убият. — Мириам го погледна в очите. — Сигурно ти е трудно. Чужденец в чужда земя.

Той все още бе на нокти от утринната си среща.

— Не съм чужденец. Тук съм роден. За разлика от теб. — Джабари незабавно съжали за забележката си, усмихна се помирително и заговори на майчиния си език: — Ако смесиш делата си с техните, те са твои братя.

Мириам си спомни друга арабска поговорка.

— Върнах се в родното си място и извиках: „Приятели от моята младост, къде сте?“ И ехото ми отговори: „Къде сте?“ — Тя замълча за миг. — Това се отнася и за двама ни, струва ми се. Когато слязох на палестинския бряг, Абдел, тази земя стана и моя. Изгонен народ, който гони друг нещастен народ. Всичко това е толкова ужасно… толкова жестоко.

Джабари усещаше, че Мириам изпада в мрачно настроение.

— Като оставим настрана политиката и географията, между арабите и евреите има много културни сходства. Мисля, че те най-после са го осъзнали. — Той си наля чаша арак и я повдигна. — На иврит казвате — казваме — шалом алехем, мир вам. На арабски казваме салаам алейкум, което означава същото.

Мириам Бернщайн също напълни чашата си.

— Алехем шалом, мир и вам.

Докато закусваха, обсъдиха какво може да се случи в Ню Йорк. Предстоящата среща лице в лице с араби на заседателната маса в ООН изпълваше Мириам с опасения и разговорът с Джабари играеше ролята на преход. Знаеше, че той от трийсет години се е откъснал от арабската идеология и е верен на Израел, но ако съществуваше такова нещо като народопсихология, Абдел може би я отразяваше.

Докато Мириам говореше с онзи дрезгав глас, който понякога му звучеше уморен и много често — чувствен, Джабари внимателно я наблюдаваше. Постепенно бе научил историята на живота й, както и тя неговата. И двамата знаеха какво е да си изгнаник в бурен свят. Сега се бяха издигнали до върха на своето общество и можеха да променят хода на историята към добро или лошо.