Нелсън Демил - При реките на Вавилон

От сянката на сградата оттатък улицата се появиха трима души и закрачиха към него. Носеха пушки. Ако бяха патрул, щеше да ги помоли да постоят при него. А ако не бяха… Той стисна малката никелирана берета в джоба си. Знаеше, че може да застреля поне един от тях.

Сабах Хабани помогна на другите трима палестинци да изтърколят тежкия камък. Изпод него се разбягаха гущери. Отдолу имаше дупка с ширина малко повече от 120 милиметра. Хабани извади от отвора топка намаслени парцали, бръкна вътре и опипа с ръка. По китката му полази стоножка.

— В добро състояние е. Няма ръжда. — Палестинецът избърса мазните си пръсти в широкия си панталон и погледна малката, невинна наглед дупка.

Това беше стар партизански номер, измислен от Виетконг 3 3 Комунистическа партизанска армия, действала в Южен Виетнам по време на Виетнамската война. — Б.пр. и предаден на другите армии на нощта. В голяма яма се поставя минохвъргачна тръба. Неколцина мъже я държат, докато други пускат мините в дулото й. Накрая една от тях улучва целта: самолетна писта, укрепление или гараж. Стрелбата престава. Отбелязват се наклонът, отклонението и обхватът. Около тръбата бързо се натрупват камъни и пръст. Дулото се покрива с камък. Мъжете избягват. Следващия път, когато се наложи да стрелят — след ден, седмица или десет години — само трябва да разкопаят вече насоченото дуло. Няма нужда да носят тежките допълнителни принадлежности на голямата минохвъргачка. Няма нужда от планшети, компас и карти. Оръжието лежи заровено и чака само да пуснат мините в дулото му.

Хората на Хабани щяха да изстрелят по четири заряда и после да скрият отвора с камъни. И да избягат.

Той взе парцал, напоен с разтворител, бръкна в дългата тръба и я избърса отвътре. Дали през 1967-а наистина се бяха прицелили точно? Дали мините се бяха запазили в изправност? Дали по траекторията им не бяха пораснали дървета?

По парцала бяха останали мъртви насекоми, влага и едва забележими следи от ръжда. Съвсем скоро щеше да получи отговор на всичките си въпроси.

— Ричардсън. — Гласът прозвуча приглушено, но Ласков незабавно отключи.

Мириам Бернщайн скочи гола от леглото, облегна се на касата на вратата в позата на парижка жрица на любовта до уличен стълб и се усмихна прелъстително. На Ласков не му бе до шеги. Той бавно отвори външната врата. Американският военновъздушен аташе Том Ричардсън влезе в момента, в който Теди чу затварянето на вратата на спалнята. Той погледна към лицето на новодошлия. Дали я беше видял? Не можеше да прецени.

— По работа ли идваш?

Ричардсън разпери ръце.

— В пълна униформа съм, а слънцето още не е изгряло.

Високият рус млад офицер бе избран на този пост повече заради способността си да очарова, отколкото да пилотира самолет. Дипломат в униформа.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Защо си напъхал това желязо в панталона си? Даже във Вашингтон не посрещаме гости така.

— А би трябвало. Е, сядай. Кафе?

— Да.

Теди влезе в малкия кухненски бокс.

— Турско, италианско, американско или израелско?

— Американско.

— Имам само израелско, при това нес.

Ричардсън седна на един от фотьойлите.

— Пак ли започва един от онези дни?

— Нима винаги не е така?

— Вникни в духа на нещата, Ласков. Скоро ще настъпи мир.

— Възможно е. — Той постави чайника на единствения газов котлон. Зад стената се чу плисък на душ.

Американецът погледна към затворената врата на банята.

— Преча ли? Да не сключваш сепаративен мир със сестрата на някое местно арабче? — Той се засмя, после сериозно попита: — Мога ли да говоря свободно?

Ласков излезе от бокса.

— Да. Хайде да свършваме с тази работа. Предстои ми тежък ден.

— И на мен. — Ричардсън запали цигара. — Интересува ни какво въздушно прикритие сте планирали за конкордите.

Генералът отиде до прозореца и отвори капаците. Под апартамента му минаваше магистралата Хайфа — Тел Авив. От частните вили по средиземноморския бряг сияеха светлини. Херзлия беше известна като израелският Холивуд. И като израелската Ривиера. Тук живееха служителите от „Ел Ал“ и от военновъздушните сили — ако можеха да си го позволят. Ласков мразеше това място заради привилегированата му атмосфера, но тук бяха повечето от важните хора, с които си имаше работа.

Мирисът на западен морски бриз, който обикновено се усещаше в жилището му, беше заменен от сухия източен вятър, носещ аромат на портокал и бадемов цвят от Самарските хълмове. Първите слънчеви лъчи осветяваха двама души, застанали пред един от магазините оттатък магистралата. Мъжете отстъпиха назад в сенките. Теди се извърна от прозореца и седна на един въртящ се стол с висока облегалка.