Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Но през 1967 година Арабският легион беше оставил тук три 120мм минохвъргачки и тези четирима палестинци, някога бойци от придадения към бригадата Палестински спомагателен корпус. Навремето те бяха млади мъже, оставени със заповедта да очакват нови нареждания. Всяка съвременна отстъпваща армия използваше този стар военен трик с надеждата, че в случай на ново настъпление войниците ще изпълнят някаква полезна функция.

Четиримата палестинци бяха от недалечното село Будрис, окупирано от Израел, и през последните десетина години бяха живели мирно и тихо. Всъщност дори бяха забравили за минохвъргачките, докато не получиха съобщение, което им напомни за положената клетва, съобщение, появило се от мрака като стар кошмар. Въпреки престорената си изненада, че идва в навечерието на мирната конференция, те знаеха, че причината е тъкмо в нея. Хората, които управляваха живота им от огромно разстояние, не искаха мир. И нямаше как да не се подчинят на заповедта им. Палестинците бяха впримчени в тайната армия също толкова сигурно, колкото и ако носеха униформа.

Мъжете коленичиха сред горичка йерусалимски борове и започнаха да копаят с ръце меката песъчлива почва. Стигнаха до голям найлонов чувал. Вътре имаше дванайсет 120 мм мини, опаковани в картонени кутии. Те покриха чувала с пясък и борови иглички и седнаха, облегнати на дърветата. Небето изсветляваше, обаждаха се първите птици.

Един от палестинците, казваше се Сабах Хабани, се изправи, изкачи се на хребета на хълма и отправи поглед към равнината. С малко късмет и източен вятър, пратен от Аллах, трябваше да успеят да улучат главния терминал и самолетната рампа с по шест високоексплозивни и фосфорни мини.

Сякаш в отговор на мислите му, горещ вятър внезапно изду кефията му. Йерусалимските борове се разклатиха и във въздуха се разнесе смолистият им аромат. Беше пристигнал хамсинът.

Вятърът шумно затръшна един от капаците на прозореца и бригадният генерал от военновъздушните сили Теди Ласков седна в леглото си и протегна ръка към нощното шкафче. После видя поклащащите се капаци и се отпусна назад, без да сваля ръка от 44-калибровия си автоматичен пистолет. Горещият вятър изпълни малката стая.

Завивките до него се размърдаха.

— Какво има?

Ласков се прокашля.

— Духа шаравът — използва еврейската дума той. — Настъпва пролетта. Скоро ще настъпи и мирът. Какво може да има? — Ласков отдръпна ръка от оръжието си, потърси цигари в чекмеджето и запали.

Завивката отново се раздвижи. Мириам Бернщайн, заместник-министър на транспорта, се загледа в огънчето на цигарата. Движенията на Теди бяха отсечени и нервни.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Той погледна към нея. Под чаршафа се различаваха очертанията на тялото й, но лицето й оставаше полузаровено във възглавницата. Генералът включи нощната лампа и отметна завивките.

— Теди. — В гласа й прозвучаха раздразнени нотки.

Ласков се усмихна.

— Исках да те видя.

— Достатъчно си ме гледал. — Тя понечи да се завие, но Теди изрита чаршафа. — Студено ми е — сприхаво рече Мириам и се сви на кълбо.

— Топло е. Не усещаш ли?

Тя изсумтя и чувствено се протегна.

Ласков впи очи в загорялото й голо тяло, плъзна длан по бедрото й, по гъстия триъгълник между краката й, после я премести върху гърдите й.

— Защо се усмихваш?

Мириам разтърка очи.

— Мислех, че е сън. Но не е.

— Конференцията ли? — нетърпеливо попита Теди.

— Да. — Тя постави ръка върху неговата, вдиша сладкия аромат на въздуха и затвори клепачи. — Чудото стана. Започна ново десетилетие и сега израелците и арабите ще седнат на една маса, за да сключат мир.

— За да преговарят за мир.

— Не бъди скептик. Това е лоша поличба.

— По-добре да си скептик, отколкото да се разочароваш от резултата.

— Дай им шанс.

— Разбира се.

Мириам му се усмихна.

— Трябва да ставам. — Тя се прозя и отново се протегна. — Имам среща за закуска.

Теди отдръпна ръката си и въпреки волята си попита:

— С кого?

— С един арабин. Да не ревнуваш?

— Не. Просто взимам мерки за сигурност.

Мириам се засмя.

— Абдел Маджит Джабари. Би могъл да ми е баща. Познаваш ли го?

Ласков кимна. Джабари беше един от двамата израелско-арабски членове на Кнесета, които щяха да участват в мирните преговори.

— Къде?

— В „Мишел“, в Лод. Закъснявам. Може ли да се облека, генерале? — Тя се усмихна.

Само устните й се усмихваха, забеляза Теди. Тъмните й очи не изразяваха абсолютно нищо. Пълните й, сочни устни бяха изключително опитни в разкриването на всички човешки чувства, но очите й само гледаха. Те не бяха прозорец към душата й. „Не иска никой да знае за нещата, които е видяла с тях“ — помисли си Ласков.