Нелсън Демил - При реките на Вавилон

Някои смятаха, че готвят Мириам Бернщайн за бъдеща министър-председателка, ала самата тя отхвърляше такива амбиции. И все пак се твърдеше, че госпожа Меир била назначена за премиер тъкмо защото не желаела този пост. Израелците обичаха да издигат личности, които не се стремят към власт. Така беше по-безопасно.

Сега й бяха възложили нещо, за което отдавна копнееше — делегат на мирната конференция. Допреди няколко месеца такава длъжност изобщо не съществуваше, но тя винаги бе знаела, че някой ден мечтите й ще се сбъднат.

В Ню Йорк й предстояха много задачи, имаше и лична работа. Йосеф бе изчезнал преди три години. Чудеше се дали когато отиде в Америка, ще успее да научи от арабите нещо за съдбата му.

Джабари забеляза някакъв смут пред кафенето и инстинктивно бръкна в джоба си.

Мириам Бернщайн не обърна внимание и продължи да говори.

— Народът избра правителство, готово на отстъпки в замяна на сигурни гаранции, Абдел. Ние показахме на света, че няма да се предадем. Садат беше един от първите съвременни арабски лидери, които го разбраха. И той дойде в Йерусалим по стъпките на безброй други, които още от началото на писаната история са търсили там мир, и в същото време сложи край на трийсетгодишна политика. — Тя се наведе напред. — Ние се борихме упорито и спечелихме уважението на много държави. Врагът вече не стои пред вратата ни. Дългата обсада свърши. Започват преговорите.

— Надявам се — каза Джабари и погледна над рамото й към тълпата на улицата.

— Ами ти, Абдел? — Арабинът усети дланта й върху ръката си. — Ако основат палестинска държава, ще отидеш ли там?

Джабари се замисли.

— Аз съм депутат от Кнесета. В новата Палестина едва ли ще ме посрещнат с разтворени обятия. — Той протегна обезобразената си ръка. — Но въпреки това навярно ще рискувам. Кой знае, може би там ще се събера със семейството си.

Мириам Бернщайн съжали, че е задала въпроса.

— Е, в бъдеще на всички ще ни се наложи да взимаме съдбоносни решения. Важното сега е, че заминаваме за Ню Йорк, за да преговаряме за траен мир.

Джабари кимна.

— Да. И трябва да действаме бързо, докато и двете страни са настроени позитивно. Все ме е страх, че нещо ще се случи и ще провали всичко. Някакъв инцидент. Недоразумение. — Той се наведе напред. — Всички звезди — обществени, исторически, икономически, военни и политически — вещаят мир в Светите земи, както никога от хилядолетия насам. И е пролет. Така че трябва да преговаряме. Нали? — Арабинът се изправи. — Но ми се ще вече да бяхме в Ню Йорк и конференцията да е започнала. — Той погледна към улицата. — Струва ми се, че самолетите ни пристигат. Да идем да погледнем.

Посетителите на кафенето се изсипваха навън. От север към летище Лод се приближаваха два конкорда. Когато първият започна да се спуска, хората видяха на бялата опашка синята звезда на Давид. В смесената арабско-еврейска тълпа се разнесоха отделни ръкопляскания.

Самолетът мина пред слънцето и Мириам Бернщайн заслони очи с длан. В равнината зад летището се издигаха Самарските хълмове. Тя забеляза, че през нощта са разцъфтели бадемите — склоновете бяха осеяни с розово-бели облаци. Нежнозелените подножия бяха покрити с яркочервени анемони, кремави лупини и жълти маргаритки. Чудото на възраждането се беше случило и наред с дивите цветя, събудени от хамсина, в Светите земи се възцаряваше мир.

Или поне така изглеждаше.

Том Ричардсън и Теди Ласков излязоха от кафенето в Херзлия се качиха в жълтия корвет на американеца. Вляха се в натовареното петъчно движение на Тел Авив и запълзяха напред. На светофара една пряка преди Цитаделата Ласков отвори вратата.

— Оттук ще продължа пеша, Том. Благодаря.

Ричардсън го погледна.

— Добре. Ще се опитам да се освободя, за да се видим преди да излетиш.

Генералът спусна единия си крак на паважа, после усети ръката на Ричардсън на рамото си и се обърна.

— Виж, внимавайте там горе. Не искаме никакви инциденти.

Ласков свъси вежди и надвика рева на телавивския трафик.

— И ние, Том. Но на онези самолети ще пътува цветът на нацията ни. Ако радарът ми засече нещо, което ми се стори враждебно и е в обсега на ракетите, Бог да ми е на помощ, ще го сваля. Няма да търпя провокации от никого. Не и днес. — Той се измъкна от ниския автомобил и закрачи така, като че ли се канеше да участва в улична схватка.

Светна зелено И Ричардсън потегли и избърса потта от горната си устна. На булевард „Цар Саул“ зави надясно. В мислите си все още виждаше едрия, снажен Ласков. На широките му плещи лежеше огромно бреме. На света нямаше висш военен, който да не се пита дали именно той няма да е глупакът, подпалил трета световна война. Старият воин обичаше да се репчи, ала Ричардсън знаеше, че при извънредни обстоятелства Ласков ще вземе правилно тактическо решение.