Джеймс Чейс - А питието — от мен!

Дори, току-що появил се на прага на кабинета си, зяпна от смайване. Поколеба се за миг, после се върна обратно и тихо затвори вратата.

Таксито спря пред входа на „Гран Вефур“ — един от единайсетте най-добри ресторанта на Франция, който се гушеше под колонадите на Пале Роял.

Гърланд бутна стъклената врата и отстъпи встрани да пропусне Мейла пред себе си. Към тях се насочи висок мъж с черна брада. Казваше се Реймон Оливие и беше собственик на заведението. Очите му с одобрение пробягаха по стройната фигура на Мейла, облечена в проста, но елегантна бяла вечерна рокля, ръката му топло плесна дланта на Гърланд.

— Много се радвам да те видя пак, mon ami — извика весело той. — Всичко е готово, запазили сме ти масата на Колет!

Мейла го последва през салона, обзаведен в тъмночервен плюш и кристални огледала, очите й блестяха от възхищение. Главата й се въртеше от живота в Париж след толкова години, прекарани отвъд Желязната завеса.

Настаниха ги на масата, наоколо беше пълно с американци във вечерно облекло. Оливие се зае да им обяснява какво предлагат тази вечер, а Хенок — възрастният келнер, който отговаряше за напитките, безшумно постави пред тях високи кристални чаши с водка-мартини.

— Кавалерът ви вече направи избора — обърна се Оливие към Мейла. — Тост със скариди „Ротшилд“, яребица, сирене. Виното е „Шабли“, реколта 1959, а за дивеча — „Петрус“ — 1945.

Мейла сложи ръка върху китката на Гърланд и се усмихна:

— Звучи като в приказките!

— И вкусът му ще бъде приказен — увери я Гърланд.

Изминаха още няколко минути, преди да останат сами. Мейла си даваше сметка, че изглежда много добре, тъй като цял следобед се беше занимавала с тоалета си. Вдигна очи към Гърланд и прочете одобрението в погледа му.

Той я беше настанил в хотел „Нормандия“, на две крачки от Пале Роял. Когато влезе в стаята си, завари там огромни кошници със свежи цветя. Никога не беше изпитвала такова щастие и дори си поплака от радост. После Гърланд я качи в едно такси и я доведе тук. Беше й обещал най-скъпата и най-вкусната вечеря в Париж, а тя, въпреки безграничното си доверие към него, някак още не можеше да повярва, че наистина седи в този разкошен ресторант, сред скъп плюш и искрящи кристали.

Когато приключиха с тоста „Ротшилд“, Гърланд й каза за последното желание на Уъртингтън.

— Достатъчно е да отидеш в Женева и да се легитимираш в местния клон на „Креди Сюиз“ — поясни той. — И ще станеш собственик на шейсет хиляди долара… доста пари.

— Нима наистина ги е завещал на мен? — широко отвори очи Мейла.

— Да — кимна Гърланд, отпи глътка вино и се запита какви ли мисли минават в момента през главата й.

— Той ме обичаше — промълви тя. — Беше странен човек… Едва ли бих могла, да се влюбя в него… — Пръстите й докосваха финия порцеланов пепелник, част от колекцията на прочутата Колет. — Какво ще правя с толкова много пари?

— Накарай банката да ги вложи някъде — посъветва я Гърланд. — Няма цял живот да си сама…

Тя се поколеба, после попита:

— Ти едва ли би дошъл с мен в Женева, нали?… Бихме могли да бъдем щастливи… заедно.

— Не, скъпа — поклати глава Гърланд. — Аз съм вълк единак. Не мога да живея с никого…

Пристигна яребицата, съблазнително препечена върху канапе от специален хляб, потопен обилно в пикантен сос. В чашите се появи специалното вино „Петрус“, реколта 1945-та.

Гърланд изпита чувството, че вечерта за него е приключена. Чувстваше, че Мейла всеки миг ще се разплаче.

Господи, все едно и също с тези жени, въздъхна вътрешно той. Не би трябвало да се захващам с тая история! Трябваше да предвидя, че тя ще се влюби в мен. Както и да е… Тя е млада и хубава, разполага с пари. В Женева положително ще съумее да започне нов живот.

След известно време си тръгнаха. Въпреки великолепната вечеря и вълшебното вино настроението им беше помръкнало. Качиха се мълчаливо в едно такси и тръгнаха към хотела.

— Ще се качиш ли? — попита Мейла и покри дланта му с топлата си ръка.

Сега е моментът всичко да свърши, помисли си Гърланд. Аз се нуждая от свободата си, освен това искам да бъда честен с нея.

— Не — поклати глава той. — Утре отлиташ за Женева и ставаш богата! — извади от портфейла си един билет на „Ер Франс“ и го пусна в скута й. — Надявам се, че ще съумееш да изградиш нов живот, скъпа. Красавица като теб няма да остане дълго сама, особено с онази банкова сметка! — Приведе се през нея и отвори вратичката на таксито: — А мен ме забрави! Аз не ставам за гадже!