Джеймс Чейс - А питието — от мен!

Самолетът от Прага кацна по разписание на парижкото летище Орли. Сред пътниците, които се заспускаха по стълбичката, беше и един нисък широкоплещест мъж около четиридесетте. Кръглото му месесто лице не се отличаваше с нищо особено, стоманеносивите му очи бяха пъргави и внимателни. Беше облечен в кафяво-черно спортно сако, сиви фланелени панталони и кафява панамена шапка, тикната на тила. В ръката си държеше доста поохлузено черно куфарче, което през всичките сто минути на полета почиваше върху коленете му.

Името на този мъж беше Джонатан Кейн. Притежаваше американски паспорт и малък офис на ъгъла на Ру Пол Сезан и Фобур Сен Оноре. Занимаваше се с износ на изящни стъклени произведения за различни галерии в Ню Йорк и Вашингтон. Пътуваше до Прага веднъж на две седмици, там приемаха поръчките му с уважение и внимание. Чехите имаха остра нужда от чужда валута, а Джонатан Кейн им я предлагаше в стабилен, непресъхващ поток.

Кейн слезе от автобуса, който отведе пътниците до залата за посрещане, мина с бърза крачка през контролно-пропускателния пункт, прие поздрава на цветнокожия митничар с кратко кимване на главата и се изправи на тротоара под ярките слънчеви лъчи. Махна с ръка на едно такси и нареди на шофьора да го откара на улица Роял.

Колата потегли, а Кейн се обърна и внимателно огледа обстановката зад нея. Не ги последва друго такси, но той продължаваше да бъде напрегнат. Очите му често се обръщаха назад и след като таксито влезе в магистралата, която скоро щеше да ги отведе в задръстените от автомобили централни улици на Париж.

Кейн имаше всички основания да проявява подобна предпазливост, тъй като освен износител на стъкло, той беше един от основните куриери на парижкия клон на Централното разузнавателно управление. Задачата му беше да поддържа контакт с различни агенти отвъд Желязната завеса, да им поставя задачи, да приема събраната от тях информация и да проверява дали честно си получават парите. Това — последното, вършеше с особено усърдие, защото в света на разузнаването няма нищо по-лошо от разкрит агент.

От Прага се завръщаше с лоши новини. Рядко влизаше в пряк контакт с главния резидент на ЦРУ в Париж Джон Дори, тъй като засичането му в негова компания би се оказало фатално. Но сега трябваше да го види, това се налагаше от ситуацията. Затова искаше да бъде абсолютно сигурен, че никой не го следи.

Трафикът зад гърба му стана толкова оживен и хаотичен, че той сви рамене и се обърна напред. Ще се наложи да предприеме своите мерки за измъкване от евентуален преследвач едва след като стигне на улица Роял.

Трийсет минути по-късно таксито заобиколи Триумфалната арка и се понесе по Шанз-Елизе. След като пресече площад Конкорд, то най-сетне навлезе в улица Роял. Кейн плати на шофьора и се отправи пеш към площад Мадлен. На ъгъла на улица Роял и булевард Мадлен имаше луксозен магазин за кристални изделия и Кейн влезе в него. Прекоси широкото помещение, отрупано със стъклария, кимна на русокосата продавачка, която му отправи една бледа механична усмивка, и влезе в малката канцелария, в която Жак Фоа говореше по телефона.

Фоа беше млад хубавец с руса коса и загоряло под кварцовата лампа лице. Като видя Кейн, той го поздрави с кратко кимване на глава и продължи оживения си разговор по телефона.

Кейн затвори вратата след себе си, после свали спортното сако и шапката и ги пъхна в стенния гардероб. Оттам извади син блейзер и забързано го облече, после посегна към закачалката и свали от нея панамена шапка в кремаво и тъмнозелено. Вдигна три пръста по посока на Жак, отвори вратата в дъното и излезе на тясната алея с куфарчето в ръка. Закрачи бързо по посока на улица Дюфо, спря първото такси и нареди на шофьора да го закара до ресторанта „При Жозеф“ на улица Камбон.

Когато влезе в малкия бар, беше приветстван лично от собственика, Жозеф Февре. Стиснаха си ръцете, след което Февре — широкоплещест здравеняк с оплешивяваща глава и късо подстригана брадичка, поведе Кейн към една закътана трапезария на втория етаж. Масичката, заредена с прибори за двама, беше поставена до прозореца. Бели дантелени пердета предпазваха клиентите от любопитни погледи.

— Надявам се, че пътуването ви е минало добре, мосю Кейн — любезно се обади Февре. — Ще искате ли нещо специално за обяд?

Кейн хвърли шапката си на стола, избърса лицето си с носната кърпичка и поклати глава: