Джеймс Чейс - А питието — от мен!

Натика куфара под леглото и премина в малкия хол. Беше висок и слаб мъж, наближаващ петдесетте. Посивялата му коса беше започнала да оредява. Беше типичен англичанин с гърбав нос и късо подрязани военни мустачки.

Жена му Емили беше отишла на пазар, нямаше да я има поне два часа. В магазините имаше опашки, осигуряването на хранителните продукти в Прага беше сериозна работа. Не се вълнуваше от мисълта, че я напуска. Когато преди петнайсет години се запозна с нея, беше убеден, че тя е най-прекрасната жена на този свят. Но с течение на времето красавицата постепенно се превърна в досадна дебелана без капка мозък в главата, любовта изчезна. Вече не помнеше кога за последен път е правил любов с нея, самата мисъл го накара да се намръщи. Тя мислеше единствено за начините, по които може да осигури достатъчно продукти за домакинството, нямаше никаква представа, че мъжът й работи за ЦРУ и в Швейцария го очаква малко състояние. А доколкото му беше известно, тя изобщо не подозираше и за другата жена в неговия живот… А пък тази друга жена едва ли подозираше, че Алек Уъртингтън е влюбен в нея.

Пристъпи към бюрото си — старо и издраскано, с многобройни следи от загасени цигари върху неравния плот. Издърпа едно от чекмеджетата и извади от него малко, но тежко платнено чувалче. Беше пълно с пясък и късчета олово от водосточната тръба до прозореца, парчетата беше събирал в продължение на седмици, докато Емили безгрижно спеше. Поклати оръжието в ръка, сърцето му усили ритъма си. Той не беше човек на насилието, мразеше грубостта, но сега ставаше въпрос за живота му. Нямаше друг избор и трябваше да прибегне до насилие.

Натика чувалчето в джоба си и седна зад бюрото. С изненада откри, че е напълно спокоен, в душата му се бе настанила някаква фаталистична обреченост. Спомни си, че днес трябваше да четат откъс от „Сага за Форсайтови“ на Голзуърди.

Мразеше Сук и се страхуваше от него. Но в същото време беше принуден да признае, че този чех напредва с английския изключително бързо, произношението му вече беше съвсем приемливо. Беше му много странно, че човек с ужасна репутация като него може да намира неподправено удоволствие при изучаване на типично английските нрави на Форсайтови.

Уъртингтън отвори охлузеното томче и намери страницата, до която бяха стигнали предния ден. Със задоволство отбеляза, че ръцете му са стабилни. Миг по-късно дървените стълби, които водеха до малкото му апартаментче на четвъртия етаж, заскърцаха под тежки стъпки. Отново избърса ръце с носната си кърпа и се приближи до прозореца.

Наблюдателят беше изчезнал.

Звънецът издрънча. Уъртингтън прибра кърпичката и отиде да отвори.

Сук го поздрави с кратко кимване на глава и пристъпи в хола. Беше дебел мъж с тънки устни и малки подозрителни очички.

— Днес времето е хубаво — автоматически отбеляза Уъртингтън. — Слънцето предразполага към разходка. Моля седнете, господин Сук.

— Времето е хубаво и приятно за разходка — отвърна Сук и пъхна червената си омазнена шапка под стола. Проследи с поглед Уъртингтън, който отиде да вземе томчето на Голзуърди от бюрото и добави: — Надявам се, че съпругата ви е добре.

— Много е добре, благодаря — отвърна Уъртингтън с ясното съзнание, че Сук изобщо не се интересува от жена му, а само упражнява своя английски. — Надявам се, че и вашата съпруга е добре — допълни той.

— Добре е — кимна Сук и кръстоса дебелите си крака. После пое книгата, помисли малко и добави: — Благодаря.

— А сега да се залавяме за работа — рече Уъртингтън и направи видимо усилие да стабилизира гласа си. — Ще продължим четенето, нали? Вчера се справихте отлично… Отбелязал съм докъде бяхме стигнали.

Сук му хвърли още един продължителен поглед, после се настани удобно в стола, отдалечи книгата от очите си и започна да чете. Уъртингтън се заразхожда напред-назад из стаята с ръце зад гърба. Имаше чувството, че Сук ще чуе бесните удари на сърцето му. Мускулите на краката му потръпваха, много му се прииска да седне. Но работата трябваше да бъде свършена бързо и чисто, това положително беше последният му шанс за измъкване.

— Момент — рече той. Учителският инстинкт неволно взе връх над това, което беше намислил да стори. — Схващате ли смисъла на това изречение? Прочетете го още веднъж, ако обичате…

— Пресъхвай! — започна Сук с дебелия си дрезгав глас. — Нали ти казах, че вече е чукнат? — Втренчи се в печатните редове, намръщи се и неохотно поклати плешивата си глава: — Не, това не го разбирам…