Джеймс Чейс - А питието — от мен!

Блед и с тъмни кръгове под уморените очи, Дори подхвърли телеграмата към О’Халоран. Капитанът я прочете и я пусна върху масата.

— Не знаем дали Гърланд все още държи секретния документ — каза той и замислено прехапа устни. — Иначе съм спокоен за него. Готов съм да се обзаложа, че ще се измъкне на Малик и Смирнов!

Дори свали очилата си и се зае да ги почиства. Това беше знак, че е особено притеснен.

— Вече изминаха три дни, Тим… — промърмори той. — Не мислиш ли, че е време да докладвам за изчезването на документа?

— Не. И тъй, и тъй е изчезнал. По-добре да изчакаме да видим какво ще стане с Гърланд. Не бързай да си прережеш гърлото!

Дори помисли малко, после колебливо кимна с глава.

— Прав си. Добре поне, че Латимър успя да се внедри… — Срещнал учудения поглед на помощника си, той поясни: — Това беше целта на операцията, Тим. Вчера, след като се уверих, че Малик е изцяло ангажиран с преследването на Гърланд, аз изпратих Латимър в Прага. Вече имам доказателства, че всичко е преминало успешно. Така че все пак не успях да объркам всичко, какво ще кажеш?

О’Халоран само изсумтя.

— Гърланд обаче ще ме продаде като нищо! — горчиво добави Дори. — Ако документът е в него и Малик го притисне до стената, той несъмнено ще го изтъргува срещу живота си! У него няма нито принципи, нито особени скрупули…

— А защо да не го стори? — тихо попита О’Халоран. — Ние направихме ли нещо, за да си осигурим неговата лоялност?

Дори замръзна на място и смутено го погледна. О’Халоран, видял, че шефът му няма какво да каже, делово продължи:

— Тръгвам веднага за Виена. Хауърд вече е в течение и докладва, че негов добър приятел на граничната застава ще ни окаже всякаква възможна помощ.

— Добре, Тим — въздъхна Дори. — Не е необходимо да ти казвам колко много искам да си върна този документ… Разчитам изцяло на теб!

— Ще направя всичко възможно — отвърна О’Халоран и напусна кабинета.

След по-малко от час той вече беше на борда на бърз военен самолет и се насочваше към Виена.

Гърланд се изправи, избърса потта от челото си и огледа трите варела, свързани с въжето. Не беше особено доволен. Въжето беше старо и просъхнало, силно се съмняваше дали ще остане цяло, след като се напои с вода. Спести на Мейла съмненията си, отправи й една бодра усмивка и попита:

— Какво ще кажеш, майстор ли съм?

— Ще се задържат ли на повърхността? — отвърна с въпрос момичето и погледна със страх мазната вода.

— Разбира се — отвърна той, клекна и отвори раницата. Изсипа съдържанието й на земята и отдели пластмасово пликче, в което имаше бучка сирене, един кренвирш и парче сух хляб. — Гладна си, нали?

— Не бих могла да хапна нито залък! — потръпна Мейла.

— Добре, ще опитаме по-късно.

На него също му призляваше от вонята на застоялата вода. Преглътна и върна храната в раницата. После бръкна в задния си джоб, извади плика с надпис „строго секретно“ и го сложи в найлоновата торбичка. Същата операция повтори и с дебелата пачка банкноти, които съставляваха дяловете на трима души — на нещастното семейство Браун и неговия собствен. — Дай и твоите — подхвърли през рамо той. — Торбичката ще ги запази, в случай че се наложи да се мокрим…

Мейла започна да настръхва от студа, който излъчваше вонящата вода. Облече набързо джинсите и пуловера, измъкна от джоба парите и ги подаде на Гърланд.

Той направи непромокаем пакет от найлоновата торбичка и внимателно я пъхна в раницата, а после разкопча презрамките и ги уви около единия от варелите.

— А сега е време да спуснем кораба на вода! — усмихна се лъчезарно Гърланд и обви с ръка рамото на момичето: — От теб искам да помниш само едно — ние двамата на всяка цена ще се измъкнем оттук! Ясно ли е? Ако нещо се случи, не бива да изпадаш в паника. Всичко ще оставиш на мен. Точно след три дни ще бъдем в Париж и ще се наслаждаваме на най-скъпата и изтънчена вечеря на света!

Тя се притисна до него и прошепна:

— Няма да изпадам в паника… Обещавам!

— Тогава да тръгваме! — целуна я Гърланд и започна да тика импровизирания плавателен съд към водата. Той с лекота се задържа на повърхността. Гърланд взе автомата и раницата, пристъпи напред и го задържа. — Качвай се и лягай по корем в далечния край.

Мейла се подчини и варелите потънаха с няколко пръста. Водата се разплиска. Гърланд я изчака да се успокои и зае място до момичето. Под тежестта на едрото му тяло варелите почти се скриха под повърхността.

— Все пак не потъна — въздъхна той, грабна автомата и насочи сала във вътрешността на галерията, използвайки приклада като весло. Това чудо тежи и кой знае докога ще мога да греба с него, рече си той. Четири километра, беше казал Ян. Е, поне тръгнаха и варелите се държат! Скоро обаче гърбът му се схвана и той си даде сметка, че ако продължава да гребе с автомата, силите бързо ще го напуснат.