Джеймс Чейс - А питието — от мен!

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Не мисли, че не сме се опитвали. Миналата година един приятел пое по този път, защото не посмя да прекоси минното поле. След няколко дни тялото му изплува… — Намръщи се и добави: — Омазано, подуто и полуизядено от плъховете… Не, оттам не може да се мине! А сега е време да тръгваме!

Отново поеха по тясната галерия. Движеха се по-бавно, тъй като тя видимо се издигаше към повърхността. На всеки половин час Ян даваше десетминутна почивка. Ръката на Гърланд вече не напускаше кръста на Мейла. По лицето й се стичаха сълзи, краката й едва се влачеха, съзнанието й беше помътено.

Малик се върна при шахтата. Сержантът и петимата войници седяха върху едно повалено дърво с насочени към дупката автомати. Лицата им бяха напрегнати.

Дим и прах вече нямаше. Малик предпазливо надникна надолу и насочи лъча на мощно фенерче в галерията.

Въздухът очевидно се беше прочистил, но той нямаше никакво намерение да рискува живота си в тази дупка. Изправи се, подаде фенерчето на сержанта и заповяда:

— Спускай се долу!

Младежът кимна и без всякакво колебание се насочи към дупката. Провеси се на ръце и скочи.

Малик нетърпеливо чакаше. След няколко минути долу се появи лицето на сержанта и той тихо съобщи:

— Лейтенантът е мъртъв.

Малик коленичи на ръба.

— Това не ме интересува! — троснато извика той. — Какво е състоянието на галерията?

— Срутена е изцяло.

— Има ли въздух?

— Да, няма проблеми.

Малик се поколеба, после провеси крака и скочи в дупката.

— Има и още един труп, другарю Малик — добави сержантът. — Разкъсан от гранатата…

Малик се насочи навътре и освети лицето на мъртвия Уъртингтън. После го прескочи и се зае да изследва срутването. Насреща му се издигаше непробиваема стена от камъни и пръст, отвъд нея продължаваха да се ронят скални късове. Изруга под нос и се замисли. Дали бегълците са затрупани? Не можеше да поема никакви рискове и трябваше да разбере дали този рудник има и други изходи.

Трима от войниците легнаха по корем и го изтеглиха от шахтата, същото сториха и със сержанта.

— Останете тук да посрещнете линейката — нареди им Малик и закрачи обратно към радиоколата.

В палатката край фермата Смирнов ядосано крещеше в слушалката. Беше успял да открие у дома му съответния чиновник от Министерството на минната промишленост и настояваше да научи подробности за изоставения рудник. Чиновникът каза, че може би съществува план на рудника, но не може да го открие преди следващата сутрин, просто защото министерството е затворено.

— Искам го незабавно! — изрева Смирнов. — Разбирате ли? Незабавно!

— Изключено, другарю! — упорстваше чиновникът.

— Нищо не е изключено! След малко тръгвам за Прага и ако планът не ме чака, лошо ви се пише! — Смирнов беше извън себе си от гняв. — Въпросът е от международно значение и този план трябва да бъде открит! — После тресна слушалката.

Дълбоко под земята Ян отново погледна ръчния си часовник.

— Минава девет, навън вече се е мръкнало — рече той. — Още няколко метра и сме при изхода.

Бяха се скупчили в края на тунела, през полускритата сред храсталаците дупка нахлуваше хладният нощен въздух и милваше сгорещените им лица.

— За прекосяването на минното заграждение ще ни бъдат необходими най-малко четири часа — предупреди ги Ян. — Казах вече какво може да се случи, затова трябва да се придвижваме изключително бавно и внимателно! Един метър трябва да се изминава за не по-малко от пет минути и тогава всичко ще е наред!

— Ясно — кимна Гърланд.

— Добре тогава — усмихна се Ян и стисна ръката му. — Късмет!

— На теб също — въздъхна Гърланд.

Момичетата се разцелуваха. Мейла продължаващи да трепери, Бланка загрижено я погали по косата.

— Успокой се — прошепна тя. — Той ще се грижи за теб, защото прилича на мъжа ми.

Ян постави ръка на рамото й, Бланка се отдръпна и го последва към изхода на галерията.

Мейла потръпна и неволно се обърна към Гърланд. Той я притисна до себе си.

— Ще имаш какво да разказваш на внуците си — усмихна се едва забележимо американецът. — Направо ще ги просълзиш!

— Не искам никакви внуци! — простена Мейла. — Страх ме е!

— Глупости! — отвърна Гърланд. — Аз за какво съм тук! — Ръката му я притисна още по-здраво, устните му намериха нейните.

Мейла неволно отвърна на целувката му, ръцете й се обвиха около широките му рамене. След малко той нежно я отблъсна, хвана я за ръка и я повлече към изхода.