Джеймс Чейс - А питието — от мен!

— Можете ли да ни заведете дотам? — попита Малик.

— Тъй вярно! Доста години не съм ходил натам, но мисля, че ще я открия.

— Съобщете на Смирнов! — извърна се Малик към Сук. — Не е необходимо да идвате с нас.

Обърна гръб на объркания дебелак, направи знак на лейтенанта и каза:

— Водете, сержант!

Сук остана да гледа подире им с ясното съзнание, че това е краят на кариерата му.

Гърланд и Ян седяха върху пясъка, облегнали гърбове в стената на пещерата. Двете момичета и Уъртингтън дълбоко спяха. Ян беше взел свещта и чертаеше с пръст върху пясъка картата на рудника.

— Не е най-доброто място, в случай че се изгубим — промърмори той. — Тунелът вдясно от теб води към вътрешността на мината и е напълно наводнен. Този вляво ще ни отведе на повърхността, но точно сред минното поле. Ако използваме него, все пак ще елиминираме полосата и първата телена ограда. Мините са заровени на десетина сантиметра от повърхността и се възпламеняват от вибрационни детонатори. Трябва им доста силна вибрация. Моят приятел започна прехвърлянето си в осем часа вечерта, малко след като се мръкна. Пълзя по корем цели четири часа, но успя. С положителност е минал над няколко мини, но го е сторил бавно и с безкрайно внимание. — Ян вдигна глава и потърка гъстата четина по брадата си. — Ние сме петима и това означава пет пъти по-голяма степен на опасност. Предлагам двама от нас да минат първата нощ, двама — втората, един да остане за третата… Аз ще тръгна с жена си, а ти сам прецени дали да останеш последен, или да оставиш Уъртингтън. Според мен ти трябва да си с момичето, тъй като можеш да го контролираш, ако изпадне в паника, а Уъртингтън не може…

Гърланд мълчаливо кимна с глава.

— Остава обаче още една ограда… — продължи Ян. — Двойна, по нея тече ток с високо напрежение… Но почвата под нея е изключително мека, благодарение на подпочвените води… Не е невъзможно човек да се промъкне отдолу, ако плътно се притисне в калта… Калта положително ще поддаде под тежестта на тялото… Разбира се, докоснеш ли жицата — все едно че си седнал на електрическия стол!

— Всичко това звучи много привлекателно! — направи гримаса Гърланд. — А наблюдателните кули?

— Най-близката е на сто метра вдясно от мястото. Онази вляво е на повече от триста… Въртящите се прожектори на двете кули почти се докосват, но все пак можем да се надяваме, че ще попаднем в сенчестата отсечка между лъчите им. — Ян сви рамене и запали цигарата си от свещта. — Вече ти казах, че можем да се прехвърлим само с късмет… При това с много късмет!

— Така е — въздъхна Гърланд, погледна още малко плана на рудника върху пясъка, после го изтри с широката си длан.

— Дори и да успеем да се прехвърлим оттатък, трябва да продължим да пълзим — добави Ян. — Ако ни засекат, граничарите на вишките ще открият огън. И дума не може да става да се изправим на крака и да хукнем! Най-малко шестстотин метра ни делят от първото прикритие и дотам трябва да стигнем пълзешком!

— Пресвета Дево! — възкликна Гърланд. — Каква операция!

— Не е невъзможно. Видях с очите си, че е осъществимо!

— Но ако някой от нас допусне грешка, всички отиваме по дяволите! Веднага ще засекат мястото на преминаването! — Гърланд отправи един замислен поглед към Ян и добави: — Аз трябва да бъда пръв, Ян. Нося в себе си свръхсекретен документ, който на всяка цена трябва да стигне до Париж! Толкова е важен, че наистина трябва да го пренеса!

— Никакъв документ не може да бъде по-важен от живота на жена ми! — твърдо отговори Ян. — Не! Доведохме ви дотук, но сега ние ще преминем първи!

— Но ако се натъкнете на мина, аз никога няма да успея да мина оттатък! — отвърна Гърланд. — Уверявам те, че този документ е далеч по-важен от живота на Бланка, пък и на всеки друг. Съжалявам, но наистина е така!

— И аз съжалявам, но ние с жена ми сме първи! — твърдо повтори Ян. — Ти не знаеш къде точно трябва да се пълзи. Ако не тръгнем първи ние, никой няма да се прехвърли оттатък!

— Да хвърлим чоп — предложи Гърланд, който никога не отказваше да опита късмета си.

— Не хвърлям чоп, когато става въпрос за живота на жена ми! — хладно рече Ян. — Или ние сме първи, или никой няма да мине!

Гърланд внимателно погледна твърдото му решително лице. Стана му ясно, че този човек няма да отстъпи. Не го осъждаше — вероятно би постъпил по същия начин, ако имаше за съпруга жена като Бланка.

— Добре, печелиш — въздъхна той. — Вие сте първи.

— Прекрасно — отвърна Ян. — А сега възнамерявам да подремна. Утре вечер тръгваме ние, вдругиден — вие двамата с момичето. Накрая ще остане Уъртингтън.