Джеймс Чейс - А питието — от мен!

Сук гледаше началото на операцията, без да помръдва. Към него се приближи един радист и мълчаливо му подаде микрофона. Смирнов съобщаваше, че Малик е тръгнал насам. Изпотен от притеснение, Сук прекъсна връзката и яростно пропсува.

— Само си губи времето — миг по-късно се включи той. — В рамките на един час операцията ще приключи, бегълците са обкръжени от всички страни.

— Вече му го казах — отвърна Смирнов. — Другарю Сук, няма да е зле да ги хванете преди неговото пристигане!

Предупреждението беше достатъчно ясно. Сук слезе от радиоколата и се насочи към гората. Изправен на малко възвишение, той гледаше как Стурца и подофицерите подканят войниците да вървят напред. След миг всички изчезнаха от погледа му.

Гората оживя от тропота на войнишките ботуши. Скоро Стурца си даде сметка, че операцията ще продължи далеч повече от час. Поддържаше постоянна радиовръзка с войниците от противоположната страна на гората и скоро се увери, че те напредват доста бавно. Там имаше доста гъсталаци, които изискваха внимателна проверка. А младите войници знаеха, че бегълците са добре въоръжени и това ги правеше още по-предпазливи.

Придвижвайки се на почетно разстояние зад веригата, старшините псуваха и проклинаха, убедени, че ако внезапно се натъкнат на бегълците, огънят ще поемат именно войниците.

След седемдесет напрегнати минути войниците на Стурца стигнаха до потока. Спряха на място и изчакаха лейтенанта, който се изправи на брега и внимателно се вгледа в насрещните шубраци. След няколко минути оттам трябваше да се появят войниците от другата страна на блокадата, прецени той. Вече чуваше пукота на съчките под краката им. Няма смисъл да се прехвърлят оттатък. Всеки момент очакваше да чуе викове и изстрели, които щяха да ознаменуват откриването на бегълците.

Неспособен да потисне дълбокото си безпокойство, Сук настигна веригата и се насочи към Стурца.

— Какво чакаш? — гневно избухна той. — Страх те е да не си намокриш краката, така ли?

— Пръстенът се затвори — отвърна лейтенантът. Лицето му беше напрегнато, по горната му устна се появиха ситни капчици пот.

— Затвори ли се? — зяпна Сук. — Къде са тогава твоите пленници?

Още докато говореше, очите му зърнаха приведените фигури на войниците, които внимателно се приближаваха към отсрещния бряг.

— Къде са?! — истерично повтори той и размаха юмрук под посърналото лице на младия лейтенант. — Идиот такъв! Ще те дам под съд!

Стурца мълчеше, тялото му беше изпънато като струна. Моментът беше особено тежък за него, тъй като беше абсолютно сигурен в успеха на операцията.

Сук продължаваше да крещи и да го залива с ругатни. Изведнъж млъкна, тъй като един ясен и деспотичен глас се обади иронично зад гърба му:

— Другарят Сук май е ядосан!

Лицето на Сук пребледня, той бавно се обърна и се озова очи в очи с Малик. Зелените очи на руснака бяха като от стъкло, лицето му — абсолютно каменно.

— Другарю Малик… — направи опит да се съвземе Сук. — Тоя глупак твърдеше, че са в гората. Петстотин души взеха участие в претърсването й… Но те очевидно не са тук!

Малик му направи знак да млъкне и пристъпи към Стурца.

— Защо мислите, че са тук, лейтенант? — спокойно попита той.

Стурца прочисти гърлото си и обясни.

— Кучетата поеха следата им още от камиона и някъде тук я изгубиха… Това доказва, че наистина са влезли в гората. Очевидно са вървели известно време по течението на потока, за да заблудят кучетата. Гората е претърсена сантиметър по сантиметър. Просто не мога да разбера как са успели да се изплъзнат!

Малик го наблюдаваше през присвитите си очи. После бавно кимна с глава. Този младеж му вдъхваше доверие.

— Биха ли могли да използват лодка? — попита той.

— Поставил съм засада и в двата края на реката — отвърна Стурца. — Не могат да минат незабелязано покрай хората ми. Реката е напълно отцепена.

— Значи остава гората, така ли? — попита Малик и запали цигара.

— Точно така, другарю Малик.

— И въпреки всичко изчезнаха. Да не би да са призраци? След като не са в гората и не са в реката, остава да са някъде под земята! Има ли в тази гора пещери, дупки?

— Не зная, другарю Малик.

Един млад подофицер наблизо пристъпи крачка напред.

— Разрешете да доложа, другарю лейтенант! — изпъна се той.

— Какво има, сержант? — попита Малик.

— Недалеч оттук има вентилационна шахта, която води към изоставен меден рудник — докладва сержантът. — Играл съм там като дете! — Очите му бяха отправени някъде над главата на Малик, от притеснение лицето му се окъпа в пот.