Джеймс Чейс - А питието — от мен!

Уъртингтън мълчаливо следваше Ян и нито веднъж не се обърна назад. Все още беше ядосан от начина, по който Гърланд разпредели парите. Дванайсет хиляди долара на тези дрипави селяни! Невероятно! Щяха да са доволни и на три пъти по-малко пари!

Гората свърши и бегълците поеха по тясна камениста пътечка. Ян ускори крачка още повече, след десетина минути Мейла не издържа и изпъшка:

— Не мога повече! Трябва да си поема дъх!

Групата спря. Ян се приближи до нея и нетърпеливо каза:

— Чака ни още доста път!

— Гледайте! — внезапно извика Гърланд и посочи надолу. В равнината, останала далеч под краката им, белееше тесен път, който водеше към фермата. Виждаше се съвсем ясно на лунната светлина. По него се движеха коли, малки като детски играчки. Десет коли, една след друга, движещи се с висока скорост.

— Вече са тук! — загрижено каза Гърланд и вдигна Мейла на крака. — Хайде, бебчо!

Мейла покорно тръгна след групата, която, задъхана и потна, най-сетне се добра до високото плато, от което се разкриваше величествена гледка към равнината. Къщата светеше с всичките си прозорци, вътре и около нея шетаха дребни като мравки фигурки.

— Пиперът свърши — обади се Гърланд.

— Да се надяваме, че е достатъчно — отвърна Ян. — Сега ни остава най-трудната отсечка и ще стигнем колибата…

Напусна пътеката и нагази в храсталаците, останалите го последваха. Без помощта на Гърланд, Мейла никога не би успяла да преодолее страхотната стръмнина. Все още мрачен и ядосан, Уъртингтън нито веднъж не се обърна назад, макар че отлично чуваше запъхтяното дишане на Мейла. Най-сетне, след половин час на отчаяно катерене, пред очите им изплува малка дървена къщичка, полускрита между дърветата. Видяха я едва когато бяха на пет-шест крачки от нея — толкова добро беше местоположението й.

— Стигнахме — съобщи Ян и отключи катинара на вратата. — Не е кой знае какво, но ще ни свърши работа.

Бланка извади фенерче от раницата си и влезе първа. Единствената стая беше влажна, миришеше на мухъл. В средата й имаше дървена маса и няколко стола, а край стените четири нара.

Ян се зае да пали свещите, а Мейла се помъкна към най-близкия нар, като едва влачеше уморените си крака.

— Не лягай! — извика Бланка. — Може да има змия!

Мейла отскочи назад с такава пъргавина, сякаш изобщо не беше се катерила по баирите. Гърланд избухна в смях, взе фенерчето и се изправи:

— Чакай, бебчо, ще ида да проверя — рече той. Отиде до нара и внимателно го провери, обръщайки дюшека с гърба нагоре. — Змии няма, едно-две паячета и толкоз…

Мейла потръпна и предпочете да седне на един от столовете. Изправен до вратата с куфара си в ръце, Уъртингтън подозрително се оглеждаше. Слабото му лице бе потъмняло от умора.

Докато Ян разпалваше огъня в малкото огнище, Гърланд се зае да вади одеялата от раниците. Бланка отиде да му помогне, извади кафе, мляко на прах и чаши.

Десет минути по-късно всички седяха около масата и пиеха силно горещо кафе. Бавно се отпускаха, огънят се разгаряше и хвърляше весели отблясъци по тъмните стени. Гърланд извади пакетчето палмал и го остави на масата. Мейла си извади цигара, Ян и Бланка отказаха с поклащане на глава. Уъртингтън се поколеба, после блъсна пакетчето обратно към Гърланд и извади от своите цигари. Топлината и кафето подействаха като балсам на уморените им мускули.

Ян извади карта от джоба си и я разстла върху масата.

— Ако можехме да пътуваме с кола, цялата ни екскурзия щеше да трае половин ден — каза той. — Но сега ще трябва доста да се поизпотим… — Пръстът му проследи маршрута им по картата и на Мейла й се стори, че я прекоси цялата, преди да спре на чехословашко-австрийската граница. — Ако имаме късмет, ще преминем ето тук. — Ян дръпна ръката си и се облегна назад. — Сега да ви обясня как изглежда границата — най-опасни са вишките с въоръжени войници, тежка картечница, сигнални ракети, прожектори и радиовръзка. Полосата край тях е гола и абсолютно незащитена, няма дървета, няма храсти. Всеки ден се прекопава със специални гребла и по нея остават всички следи, независимо дали са на хора, или животни. На седемдесет метра от нея е оградата от бодлива тел, снабдена със сигнална инсталация. Между нея и втората ограда има полоса с противопехотни мини, а по самата втора ограда тече ток с високо напрежение. На пръв поглед преминаването отвъд тази солидна бариера изглежда пълна лудост, но на практика не е така. Зная едно място, откъдето прехвърлянето е възможно. Там има изоставен меден рудник с почти проходими вентилационни шахти. Съвсем наскоро прехвърлих един приятел оттам, но за него не беше вдигната тревога като за нас… Операцията ще бъде изключително опасна, но все пак осъществима. Ако имаме късмет, разбира се…