Джеймс Чейс - А питието — от мен!

— Много добре знаеш, че не мога да направя това! — викна възбудено Уъртингтън.

— Хич не ме е грижа! — отряза го Гърланд. — Прави каквото искаш, но ако тръгнеш с нас, ще си налягаш парцалите!

Уъртингтън се обърна към Мейла:

— Тоя тип е мошеник! — ревна той. — Нима не виждаш, че се разпорежда с твоите пари?! Той ще…

— Парите не са мои! — прекъсна го Мейла. — Няма ли най-сетне да престанеш?

Уъртингтън я изгледа, после отчаяно сви рамене.

— Добре, млъквам! Повече няма да чуеш нито дума от мен!

Гърланд ги остави да се разправят и се зае да оглежда широката стая. Взе някаква поставена в рамка снимка от лавицата над камината, хвърли й един небрежен поглед и понечи да я върне на мястото й. После изведнъж замръзна на място и се взря внимателно в нея. Мейла и Ян се бяха снимали на фона на къщата и хамбарите.

— Имаш ли копие от тази снимка? — обърна се към Мейла той.

Мейла я погледна и веднага разбра какво има предвид. Лицето й пребледня.

— Да… — прошушна тя. — Остана у дома, в албума ми…

— Край! — отчаяно вдигна ръце Гърланд, после рязко отвори вратата и извика: — Хей, вие!

Ян и Бланка излязоха от спалнята и се насочиха към голямата дневна.

— Идваме с вас! — съобщи развълнувано Ян.

— И без това нямате друг избор — пусна една крива усмивка Гърланд и им посочи фотографията: — Мейла държи същата снимка в апартамента си. Те ще я намерят и няма да им е кой знае колко трудно да разберат на кого принадлежи тази къща. Най-много след два часа ще са тук, затова трябва да изчезваме! — Отброи част от банкнотите и ги подаде на Ян: — Ето вашият дял!

Ян се поколеба за момент, после взе парите и ги натика в задния джоб на джинсите си.

— Бланка! — обърна се към жена си той. — Мейла не може да пътува в тези дрехи, намери й нещо по-подходящо. А аз отивам да се приготвя!

След тези думи забързано излезе от стаята. Бланка прегърна Мейла през рамото и каза:

— Той е прав, ела да видим какво може да се направи…

Гърланд остана насаме с Уъртингтън. Онзи понечи да каже нещо, но видя опасния блясък в очите на американеца и замълча. Гърланд запали цигара и махна към масата.

— Вземи си дяла и ме чуй добре! — рече той. — Друг път едва ли ще ни се удаде възможност да разговаряме насаме. Предупреждавам те, че ако още веднъж се опиташ да ми създаваш неприятности, така и няма да усетиш какво се е стоварило върху главата ти! Предприемаме достатъчно рискована стъпка, за да се съобразявам с теб!

Лицето на Уъртингтън поруменя, ръцете му забързано натикаха банкнотите в джобовете.

— А сега се отпусни и недей да го вземаш толкова навътре — усмихна се Гърланд. — Трябва да сме единни, ако искаме да отървем кожите!

Уъртингтън се приближи до прозореца и отправи поглед в непрогледната нощ. Гърланд го проследи с очи, после сви рамене. Десет минути по-късно Ян отново се появи, натоварен с три обемисти раници.

— Събрах всичката храна, с която разполагаме — съобщи той. — Консерви, свещи, сапун и по едно одеяло… Чака ни дълго пътуване.

Миг по-късно Бланка и Мейла също се върнаха в стаята. Мейла беше обула избелели дънки, на краката й имаше здрави туристически обувки, а на гърба й — дебел, домашно плетен пуловер. Дори с тези груби дрехи пак си е хубава, отбеляза неволно Гърланд. Подаде й парите, после попита:

— С какво ще започнем?

— Горе в планината имам една малка колиба — каза Ян. — На десетина километра оттук. Предлагам първо да се доберем до нея, а после ще кроим планове. Имам всички необходими карти и ще можем да се ориентираме. — Постави две издути торбички на масата и добави: — Това е червен пипер. От месеци го събирам, просто защото знаех, че рано или късно ще ни се наложи да изчезваме… Превъзходно средство срещу граничарските кучета, с които без съмнение ще бъдем преследвани… — Хвърли един поглед към Гърланд: — Аз ще водя, а вие ще сте най-отзад. Ще се движим в индийска нишка. Ще пръскате пипера зад себе си, поне два километра… Мисля, че ще бъде достатъчно… А сега да вървим!

След пет минути вече прекосяваха ливадите, обрасли със сочна трева. Гърланд проби малка дупчица в едната от книжните кесии и червеният пипер се посипа след тях. Не след дълго фермата изчезна в мрака, а бегълците навлязоха в гъста борова гора и поеха нагоре по стръмната пътека. Изкачването беше трудно и продължително, Мейла с мъка догонваше Ян, който водеше колоната с леката стъпка на опитен планинар. За разлика от нея Бланка дори не се задъха, очевидно беше свикнала на подобни преходи. Гърланд често настигаше Мейла и й помагаше.