Джеймс Чейс - А питието — от мен!

Застанал под ярките лъчи на слънцето, заливащи тихата уличка, Гърланд беше мечта за всеки фотограф. И Зернов — единият от двамата съгледвачи на Смирнов, настанили се срещу жилището на Мейла, не пропусна шанса да натисне копчето. Това беше просто една рутинна снимка, тъй като руските агенти имаха задачата да снимат всички, които влизат и излизат от насрещния блок. Това беше последният, трийсет и пети кадър в апарата. Зернов пренави лентата, извади филмчето и го подаде на колегата си Никалюк.

— Занеси го за проявяване — кратко нареди той. — Другарят Смирнов чака.

Никалюк сложи филмчето в джоба си и излезе. В същото време Гърланд крачеше към хотел „Алкрон“ и се питаше по какъв начин да открие нещо повече за личността на Мейла Рейд. Излезе на главната улица и пое към хотела. Под колонадата вдясно от себе си видя голям неонов надпис „Алхамбра“ и изведнъж се закова на място. На стената до входа на заведението беше окачен плакат с фигурата на Мейла, облечена само в сутиен и тясно прилепнали бермуди. Отдолу пишеше нещо на чешки, но той не си направи труда да го разгадава. Постоя малко, после бавно продължи пътя си. Ето че вече знае къде работи момичето и довечера ще дойде да провери дали наистина е така. Влезе в хотела и поиска ключа си от рецепцията. Портиерът му го подаде и каза:

— Един господин пита за вас, сър. Каза, че по-късно ще ви телефонира.

— Така ли? — престорено се учуди Гърланд. — Не очаквам посещения… Как изглеждаше, помните ли?

— Да, сър — с готовност отвърна портиерът, който много се гордееше с отличната си памет. — Висок и широкоплещест господин, дясното му ухо беше леко пострадало.

— А, да! — възнагради го с широка усмивка Гърланд. — Мой стар приятел, не знаех, че вече е пристигнал. Благодаря ви. — Бръкна в джоба си и плъзна пакетче палмал по тезгяха. Вече беше успял да научи, че в Прага цигарите вървят много по-добре от банкнотите.

Качи се в асансьора и се замисли. Брукмън търси контакт, трябва много да се внимава, напомни си той. Това може би е част от операцията им.

Спря пред вратата на стаята си, отключи и влезе. Не се изненада от присъствието на Брукмън вътре, тъй като информацията на портиера му беше напълно достатъчна.

— Здрасти, Оскар, радвам се да те видя — рече той и затвори вратата зад себе си. — Как са жената и децата?

Брукмън натисна фаса си в пепелника, който вече беше препълнен. Раздвижи тялото си, за да получи по-лесен достъп до скрития пистолет, студените му сиви очи бяха заковани в лицето на Гърланд, червендалестото му лице беше безизразно.

— Сядай, копеле! — изръмжа с полицейския си глас той. — Трябва да си поприказваме!

— Хей, Оскар! — усмихна му се безгрижно Гърланд. — Май не си даваш сметка за годинките, а? Вече не ти отива тая приказка, пък и доста си понапълнял! Като ти гледам шкембето и си припомня колко къркачка е минала през него, с удоволствие бих приел да ме предизвикаш! Хайде, почвай, за мен ще е истинско удоволствие! Как е нашето общо другарче О’Брайън? Май не помниш какво му се случи, когато се опита да се прави на мъж! Е, все пак оттогава измина доста време…

Брукмън измъкна пистолета. Трябва да му се признае, че наистина го направи светкавично.

— Казах — сядай, копеле! — излая той.

— Ох, Оскар, ще ме накараш да пукна от смях! — изкиска се Гърланд. — Защо не опиташ киното, приятелче? Едва ли ще ти дадат главна роля, но положително ще си изкарваш хляба! Хайде, стреляй, какво чакаш още! — Насочи се към дебелия с нехайна походка и го погледна от горе на долу: — Натисни тоя спусък, Оскар! — подкани го той, докато ръбът на дланта му се стрелна надолу и се заби в китката на Брукмън. Пистолетът отлетя чак в другия край на стаята.

Брукмън изруга и понечи да стане, но Гърланд го бутна обратно на мястото му.

— Спокойно, Оскар — предупреди го той. — Все още не си в състояние да ми теглиш куршума. Нали искаше да си поговорим?

Брукмън разтърка китката си и му отправи един убийствен поглед. Гърланд прекоси стаята и се отпусна на леглото. Изтегна се, върху него и подложи ръце под главата си.

— Почвай, Оскар — подкани го той и отправи очи към тавана. — Какво мърда в така наречения ти мозък?

Брукмън продължи да разтърква китката си, после стана и отиде да си вземе пистолета. Сложи го на масичката до себе си и отново седна.

— Знаеш какво, Гърланд — дрезгаво изръмжа той. — Искам онзи строго секретен документ…

— Искаш го, а? — засмя се Гърланд. — Аз пък ще ти кажа кой още го иска: господин Джонсън, господин Косигин и господин Хо Ши Мин… Но най-много от всички го иска моят стар и скъп приятел Дори!