Джеймс Чейс - А питието — от мен!

— Опитвам се да бъда разумен — малко по-рязко подхвърли той. — Бихте ли се взели в ръце? Нима не разбирате, че ако ме хванат, ще ни убият и двамата?

Тя вдигна глава. Лицето й беше бледо, устните й трепереха.

— Защо ми погодихте това? — измъчено прошепна тя. — Защо проявихте този чудовищен егоизъм? Аз бях в пълна безопасност!

— Никой не е в пълна безопасност — смутено отвърна Уъртингтън. — Глупаво е да се разсъждава по този начин. Знам, че съм страхливец, но и вие сте същата. Мислите само за себе си, а аз мисля и за двама ни! — Почака малко, но тя мълчеше. Затова тръсна глава и придаде фалшива бодрост на гласа си: — По-добре да помислим за обяд. Гладен съм, ще приготвите ли нещо?

Оскар Брукмън беше в Прага вече втори ден. Отседна в скромен хотел в Старе Месте и се държеше като опитен американски турист. Между първите атракционни заведения, които посети, беше и бар „Алхамбра“. Изчака внимателно края на номера на Мейла Рейд и си отбеляза точния час. Беше напълно лишен от слух, затова не можеше да прецени дали това хубаво момиче го бива като певица, или не. В замяна на това оценката за тялото й беше напълно професионална.

Посети и блока, в който живееше Мейла. Там, с фотографическа прецизност, запомни всички детайли, които по-късно щяха да му влязат в работа. Отби се във входа да запали цигара и отбеляза, че няма нито портиер, нито асансьор.

На втория ден, около пет часа следобед, получи кодираната телеграма на Дори с разрешение за начало на операцията. Гърланд беше получил виза и тръгваше за Прага на следващата сутрин.

В момента, в който Мейла излизаше на подиума в „Алхамбра“, Брукмън сложи трийсетте хиляди долара на Дори в охлузено куфарче и напусна хотела.

Насочи се към апартамента на Мейла пеш. В късния час улиците на града бяха пусти, тук-там групички любопитни туристи се спираха да гледат знаците по старите сгради, с които някога бяха замествали номерата.

Влезе в блока и пое внимателно нагоре по стълбите. Не си правеше труда да омекотява стъпките си по дървените стъпала и те глухо ехтяха. Беше твърде опитен, за да допусне някой страничен наблюдател да го вземе за крадец. Напротив — качваше се с увереността на очакван посетител и това позволи на Уъртингтън да го чуе отдалеч.

През последните два дни Уъртингтън се изнерви много. При всеки външен звук се втурваше на балкончето и се залепяше за стената. Съвсем разбираемо Мейла избягваше неговата компания и почти през цялото денонощие беше навън. Висеше по кафенетата, разхождаше се, ходеше на кино… Изобщо, правеше всичко възможно да е далеч от него. Прибираше се едва около осем вечерта, но само, за да се подготви за работа в бара.

Времето сякаш беше спряло, Уъртингтън беше принуден да стои сам с неспокойните си мисли.

Мейла беше опънала въженце пред нишата с леглото си, а на него закачи голям чаршаф. След работа разменяше с мъка по няколко думи с него, после се скриваше зад чаршафа и чакаше разсъмването, за да се измъкне отново навън. Уъртингтън прекарваше нощта на креслото, потънал в мрачни мисли. Надвечер той заемаше място зад импровизираната завеса и така й даваше възможност да се преоблече. Слушаше стъпките й, шумоленето на дрехите, шуртенето на душа в малката баня и с копнеж си представяше, че тя изведнъж е започнала да го обича. Силно и всеотдайно като него. Ние сме двама самотници, повтаряше си той. Двама самотници на ръба на отчаянието, пред прага на смъртта. Но тя с нищо не го окуражаваше. Беше все така сдържана и любезна, с цялото си поведение показваше, че с нетърпение очаква неговото заминаване.

И тази вечер побърза да го напусне, от нея остана само едва доловимият аромат на лек парфюм, подарен й от някакъв американец в бара. А пред него бяха четири часа неспокоен сън в леглото й и нищо друго. Чу стъпките на Брукмън, точно когато понечи да се съблече.

Сърцето му пропусна един такт, очите му светкавично огледаха помещението. Уверил се, че вътре няма никаква следа от присъствието му, той загаси лампата и леко притича към балкончето. Придърпа френския прозорец с върха на пръстите си и се притаи в мрака. После извади пистолета и приклекна зад саксиите с мушкато. Насоченото оръжие не му донесе очакваното успокоение и чувство за сигурност. Не можеше да си представи, че ще натисне спусъка, дори и да беше сигурен, че идват за него.

Брукмън спря пред вратата и се ослуша. Сградата тънеше в тишина. Натисна звънеца и зачака. Беше готов с едно невинно съчинение, в случай че някой отвори — в паметта си беше запечатал името на обитателя на друг апартамент и щеше да се извини, че е сбъркал етажа.