Джеймс Чейс - А питието — от мен!

Защо не съм с четирийсет години по-млад, горчиво си помисли старчето. Блазе му на Уъртингтън, сигурно спи с тая красавица. Въздъхна и се върна в прашното кресло. Бинтованата му ръка започна да пулсира. Следобед ще иде в поликлиниката. Трябва да оправи тази ръка, за да може да изпълни обещанието си пред Уъртингтън.

Останал сам, Уъртингтън се зае да изследва жилището на Мейла, състоящо се от една-единствена стая, но доста просторна. В нишата беше тесният разтегателен диван, на който спеше момичето, кухничката беше съвсем миниатюрна, тоалетната беше в банята. Насреща имаше френски прозорец, от който се излизаше на малко балконче. Украсено с две големи саксии, то гледаше към калкана на отсрещната църква. В случай на опасност той би могъл да се скрие там, сигурен, че няма да го видят нито от улицата, нито от вътрешността на жилището. Тази мисъл го поуспокои.

Напъха куфара си под дивана и се отпусна на стола. В отсрещния ъгъл беше поставен коленичил ангел от дърво в естествен ръст, църковен орнамент, вероятно закупен от някой антиквариат. Почувства как се успокоява, докато очите му пробягваха по изящно разперените криле, простата дреха и смиреното изражение на дървеното лице. Истински шедьовър на дърворезбата, помисли си Уъртингтън. С удоволствие би притежавал подобна вещ. Е, когато се добере до Женева и си изтегли парите, ще има възможност да се поогледа за нещо от тоя род. Може пък да има късмет…

Все още мислеше за парите и новия живот, който го очакваше, когато по стълбите отвън се разнесоха стъпки. Скочи на крака, плъзна се на балкончето и се прилепи до стената с разтуптяно сърце. Ръката му неволно докосна ръкохватката на автоматичния колт, калибър 32, който лежеше, в кобура под лявата му ръка. Ключалката изщрака, после настъпи тишина. Уъртингтън внимателно надникна иззад избуялото мушкато. Мейла се беше изправила в средата на стаята и озадачено се оглеждаше. Той въздъхна и напусна скривалището си.

— Ох! — стреснато си пое дъх тя. — Помислих, че сте изчезнал!

Видял разочарованието, което се изписа на лицето й, Уъртингтън горчиво се усмихна.

— Не, просто взех предпазни мерки — отвърна той. — Чух стъпките ви по стълбите. — Замълча и очаквателно я погледна: — Кога ще ми направи паспорта Власт?

— Порязал си е ръката. Най-рано след две седмици.

Кръвта нахлу в главата на Уъртингтън, после рязко се оттече надолу по вцепененото му тяло. Лицето му стана бяло като вар.

— Две седмици ли?! — прошепна той. — Не може да бъде!

— Това е положението — отвърна тя, после яростно извика: — Но вие не можете да останете тук цели две седмици! Трябва да си вървите, не ви искам тук!

Колената на Уъртингтън се подгънаха и той безсилно се отпусна на стола. Две седмици! Всеки ден и всеки час от тях Малик ще се доближава до него, същото ще правят и убийците на Дори! Душата му се сгърчи. Излезе ли оттук, обречен е на сигурна смърт. Тази малка квартира е единственото му убежище!

— Моля ви, вървете си! — почти истерично изкрещя Мейла. — Не искам да имам нищо общо с вас! Не стойте, ами си взимайте багажа и се махайте!

Уъртингтън се замисли за нейното положение. Прекрасно разбираше как се чувства тя в този момент. Съвсем различно би било, ако го обичаше както той я обича! Когато има любов, има и готовност за саможертва, горчиво си помисли той.

— Ако изляза оттук, бързо ще ме хванат — тихо започна той. — Не си правете илюзии, вече говорихме по този въпрос. Никога не съм се отличавал с особена смелост, всъщност колко ли са наистина смелите хора на този свят?… Лесно ще ме принудят да говоря. И колко дълго ще се наслаждавате на спокойствието си, след като проговоря? Трябва да остана тук за наше общо добро. Няма къде другаде да отида.

Мейла го погледна с отчаяние, съзнавайки, че казаното е чиста истина.

— Тогава аз ще се махна — тръсна глава тя. — Ще помоля една приятелка за временен подслон.

— Дали е разумно? — усъмни се Уъртингтън и запали цигара с треперещи ръце. — Приятелката ви сигурно ще попита защо сте напуснали дома си. А това е все едно да й кажете, че съм тук!

Тя рязко се отпусна на близкия стол.

— Ще се оправим — продължи успокоително Уъртингтън. — Вие работите до полунощ, а аз ще се наспивам, докато ви няма. Обещавам да не ви досаждам.

Тя мълчеше, очите й бяха вперени в конвулсивно стиснатите юмруци.

Въпреки чувствата си, Уъртингтън разбра, че скоро ще изгуби търпение. Нима не е в състояние да прояви дори и най-обикновена любезност, раздразнено се попита той. Нима е толкова безразлична към съдбата му?