Джеймс Чейс - А питието — от мен!

Момичето с прилепналите червени панталони седеше на мозайката, главата й беше опряна на входната му врата. Прегърнала с две ръце коленете си, тя му отправи широка и малко подигравателна усмивка.

— Здрасти, любими, помниш ли ме? Някой ти е влизал в жилището.

Гърланд с мъка възпря надигащото се в душата му раздразнение.

— Нали ти казах да си вървиш! — тросна се той. — Имам много работа! Някой ден, като пораснеш, ще си поиграем. Но сега изчезвай!

— Памук ли имаш в ушите? — погледна го учудено момичето. — Казах, че някой е влизал в жилището ти!

— Хубаво де! Благодаря ти. А сега слагай кънките и изчезвай. Дим да те няма!

— Висок мъжага с тлъсто червендалесто лице — продължи момичето, без да пуска коленете си. — Част от дясното му ухо липсва. Страхотен професионалист. Трябваше само да го видиш как се оправя с ключалката ти! Аз седях на стълбите, ей там горе. — Пръстчето й се повдигна по посока на таванската врата. — Не ме видя. Беше като на криминален филм.

Гърланд застана нащрек. Високият червендалест мъжага без дясно ухо можеше да бъде само Оскар Брукмън — един от копоите на О’Халоран. Няма начин двама едноухи едновременно да искат да проникнат точно в неговия апартамент.

— Виждам, че най-после започваш да проявяваш интерес — рече момичето и се изправи на крака. — Името ми е Рима. Хайде да влизаме и да почваме отначало!

Гърланд отключи входната врата, без да й обръща внимание. Огледа от прага вътрешността на апартамента си и попита:

— Колко време остана вътре онзи?

— Точно двайсет минути, засякох го — отвърна момичето и се изправи до него. — Не мога да си представя какво може да се открадне от тази дупка.

— Аз също — рече Гърланд и бавно започна да обикаля просторното помещение. Момичето се насочи към леглото и се настани върху завивките.

След внимателната проверка стана ясно, че нищо от жилището не липсва. Но посещението на Брукмън беше изненадващо, много изненадващо. Може би Дори го е изпратил да види дали не може да открие поне част от парите, които му беше задигнал Гърланд, но едва ли беше така. Дори не е глупак и знае, че Гърланд никога не би оставил пари в апартамента си. Озадачен и неспокоен, Гърланд сви рамене. Дори е непредвидим и с него трябва да се внимава. После изведнъж си даде сметка, че Рима вече е в леглото му, а дрехите й се валят по пода. Хвърли й един изпълнен с досада и загриженост поглед, а тя му отвърна с ослепителна усмивка.

— Хайде, не го вземай толкова навътре — подхвърли Рима. — Човек не може винаги да печели!

Жени, въздъхна вътрешно Гърланд. Но тази тук е права — мъжът не може вечно да печели… не може дори от време на време да прави това… После, просто от инат, той се насочи с бърза крачка към вратата и я затръшва зад гърба си. Стъпалата до улицата взе тичешком…

Когато си толкова млад, нетърпелив и глупав като онова коте горе, не е зле да ти се сервира и порция киселец, помисли си той.

Нощта прекара в долнопробен хотел, при това я прекара зле. Почти през цялото време се въртеше в леглото, напразно опитвайки се да заспи. По едно време пред очите му изплува голото тяло на момичето, което съблазнително се извиваше пред него.

Май е време да ида на изследване, ядосано си рече той и заби палец в рехавата възглавница. Някъде около пет сутринта беше все още буден. В съзнанието му неведнъж се появи натрапчивата мисъл, че напоследък е позволил на съвестта си да ръководи живота му.

Облече се надве-натри и слезе при колата си. Десет минути по-късно отново се катереше към седмия етаж на блока. Нищо чудно, че животът ми представлява един вечен проблем, рече си той, докато влизаше в апартамента, вече полусветъл от настъпващото утро.

Леглото беше празно, в жилището му нямаше никой.

Гърланд направи гримаса, после сви рамене.

Приближи се до леглото, смъкна чаршафите и ги захвърли на пода. После взе един душ, легна върху голия матрак и заспа.

Оскар Брукмън стоеше пред писалището на Дори, дебелите му пръсти мачкаха шапката зад гърба му.

О’Халоран — прекият му началник, гледаше замислено през прозореца и ритмично предъвкваше крайчето на угаснала пура.

Дори седеше зад бюрото си и си играеше с ножа за отваряне на писма.

Атмосферата в стаята беше напрегната.

— Не зная как става, но винаги когато планирам някаква операция някой някъде прави глупави грешки — каза Дори с нисък ядосан глас. — Получих рапорта на О’Брайън. Не е изпълнил задачата и Уъртингтън е все още жив!