Джеймс Чейс - А питието — от мен!

— До десет ще бъда в „Кроа Д’Ор“ — рече гласът. — Знаеш ли къде се намира?

— Че кой не знае? — отвърна Гърланд и побърза да затвори.

Момичето зае нова поза и пак го възнагради с ослепителна усмивка:

— Харесваш ли ме?

Гърланд много я харесваше, само дето беше прекалено млада и прекалено безцеремонна.

— Разкошна си! — похвали я той. — Благодаря ти за представлението. На ъгъла има малка пералня, не е зле да си изпереш мозъчето, котенце!

После тресна вратата и превъртя ключа. Остана зад нея да послуша виковете и ругатните на момичето, не след дълго изпита дълбоко страхопочитание от богатството на речника му. Най-накрая голото създание отвън очевидно се умори и до слуха на Гърланд долетя шумоленето от нахлузваните дрехи. Какво ли ще си помислят съседите, намръщено се запита той. Не след дълго стъпките на момичето заглъхнаха надолу, той запали цигара и облекчено въздъхна.

Кой е този Хари Мос, запита се той, докато сядаше обратно в креслото. Ами Фред? Единственият човек с това име, който познаваше, беше барманът на кафе „Бресан“ — едно от любимите му заведения. Вдигна телефона, набра номера на кафенето и поиска да го свържат с Фред.

— Обажда се Гърланд — рече той, после, след като размениха обичайните реплики за живота и здравето, директно попита: — Познаваш ли човек на име Хари Мос?

— Как да не го познавам! — отвърна Фред с явно неодобрение в гласа. — Само допреди два часа се наливаше тук! Млад е, най-много на двайсет и две-три години. Прилича ми на педераст, макар че не бих могъл да се закълна в това… Във всеки случай не бих оставил жена си в негова компания, нито пък майка си… Искаше да му се свърши някаква работа, струва ми се, че става въпрос за контрабанда… Не знаех какво ти е финансовото състояние, затова реших да му дам телефона ти… Сбъркал ли съм?

— Не, Фред, благодаря ти. Не бива да изпускам никакви шансове. Има ли торта, аз искам да си отрежа най-доброто парче! — После затвори телефона и се замисли. Трябваха му пари. Но те винаги му трябваха… „Стегни се, Гърланд, рече си той. И си признай, че сега особено много се нуждаеш от пари!“ Беше допуснал грешка, като остана толкова дълго в Хонконг. Спомни си за Тан Той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка. Какво момиче, Господи! Китайските мадами наистина са страхотни! Остана с нея, докато изхарчи и последния цент от мангизите на Дори. Добре, че беше си купил билет за отиване и връщане, иначе положително би си останал завинаги там, в Далечния изток. И Дори би умрял от кеф. Но я да видим какво предлага тоя Хари Мос, рече си той и се изправи на крака. Животът е пълен с изненади и човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заек. Скъпоценности до пъпа, беше казал Мос. Господи, какъв речник, усмихна се Гърланд.

„Кроа Д’Ор“ беше съмнително нощно свърталище на педерасти, разположено по средата на улица Бак. Гърланд се беше отбивал там и знаеше, че вътре обикновено е пълно с млади русокоси хубавци, които си търсят клиент. Негърът тромпетист беше добър почти колкото Армстронг, а по масичките около подиума рядко можеха да се видят жени. Тези, които все пак се навъртаха там, бяха почти без изключение лесбийки.

Гърланд се спусна по стълбите към заведението, което се намираше в приземието на стара сграда. До ушите му достигнаха сладките извивки на тромпет — негърът очевидно добросъвестно си вадеше хляба. Кимна на портиера, който равнодушно го изгледа, после хлътна в задимената изба. В ноздрите го удари миризмата на човешка пот, в ушите му нахлуха сладките трели на тромпета, примесени с шумни разговори. Спря за миг да се огледа, после бавно си запробива път към бара, заобикаляйки русокосите хубавци, които изглеждаха като безвкусно облечени манекени.

Плешивият барман, дебел и мазен, бързо се насочи към него.

— Да, скъпи? — усмихна му се той. — С какво да те направя щастлив?

— Здрасти, Алис — протегна му ръка Гърланд. Знаеше, че онзи обича да го наричат с това име. — Да се е мяркал Хари Мос?

— Да, скъпи, очаква те… — Барманът мечтателно извъртя очи: — Какво хубаво момче, Господи! Чака те горе, стая номер четири!

— Сам ли е? — попита Гърланд.

— Разбира се, скъпи. Нали ти казах, че те очаква?

— Май забравяш годинките си, Алис — усмихна се Гърланд. — Вече си доста сбръчкан.

Обърна гръб на бармана и започна да си пробива път към изхода. Качи се на горния етаж и спря пред стая номер четири. Почука и влезе. Стаята беше тясна, край масата седеше младо момче. Пред него имаше бутилка скоч, две чаши и купа с лед.