Джеймс Чейс - А питието — от мен!

Отиде в малката кухничка и Мейла го чу да поставя чайника на печката. Очите й отчаяно пробягаха по вътрешността на мансардата, сякаш търсеха начин да избягат. Много й се искаше да изтича надолу по стълбите, но къде можеше да отиде? За пръв път изпита съжаление, че се беше хванала на умните приказки на онзи агент, който дрънкаше за патриотизъм, дълг и тем подобни глупости. Едва сега си даде сметка с какво се беше заловила и къде може да я отведе то. В главата й се появиха всички ужасни истории за заловени шпиони, които беше чувала в разни компании. Ами ако сама позвъни в полицията? Дали ще проявят снизходителност, ако им предаде Уъртингтън? Едва ли. Почти усети горещите им груби лапи върху тялото си, ясно си представи какво ще й сторят, за да я принудят да говори. Дори и да им каже всичко, което знае, а то не беше много, те ще продължавах да я измъчват с надеждата да измъкнат още нещо от нея.

На прага се появи Уъртингтън с чайник в ръце.

— Искам да ми направите няколко снимки, след като си изсветля косата — каза той. — Нося фотоапарат… — Скри се за миг в кухничката и се появи с чаши и лъжички: — Ще ми трябват за паспорта… След това ще идете на един адрес, който ще ви дам и човекът ще смени снимката. Той е майстор на тези неща. След това тръгвам. Никой не знае, че още си пазя английския паспорт. С променен външен вид спокойно мога да мина за турист. — Вдигна капачето на чайника и погледна тъмната течност вътре: — Страшно ми липсва китайският чай! С мляко ли го пиете?

Мейла го наблюдаваше, без да помръдва от стола си. Наложи й се да захапе пръстите си, за да не изкрещи.

Майк О’Брайън пристигна в Прага с кола в девет часа вечерта. Беше прелетял с въздушно такси до Бурнберг, а оттам бе взел кола под наем и с пълна скорост се понесе към Прага.

Младият О’Брайън, с пясъчноруса коса, плоско луничаво лице и ледени сиви очи, беше екзекуторът на О’Халоран. Изпълняваше тази длъжност вече три години и за това време беше ликвидирал четирима агенти, които се канеха да избягат. За него екзекуциите бяха просто начин да си изкарва хляба, той никак не се вълнуваше, че отнема човешки живот. Работа като всяка друга: натиска звънеца, насочва пистолета със заглушител и дръпва спусъка. Винаги стреляше в главата, така грешка не можеше да стане. Куршум 45-ти калибър и мозъкът на жертвата се залепва за стената. Толкоз.

Проучил картата на града, той с лекота откри апартамента на Уъртингтън. Паркира колата си, затръшна вратичката и с бърза крачка се отправи към входа на блока. Намести пистолета в джоба си и пое нагоре по стълбището. Ако имам късмет, още преди полунощ ще бъда обратно в Нюрнберг, помисли си той. Там ще пренощува, а утре сутринта ще се върне обратно в Париж.

Спря пред вратата на Уъртингтън и вдигна предпазителя на пистолета си. Провери дали лесно излиза от кобура и едва тогава заби пръст в бутона.

Кратка пауза, последвана от шум от провлачени стъпки. Вратата се отвори.

На прага се изправи огромен мъжага с посребрена коса, квадратно скулесто лице и безизразни зелени очи.

О’Брайън моментално го позна и потръпна. Това беше Малик! Никога не беше го виждал, но познаваше добре това лице от снимките му в досието на ЦРУ.

Зад гърба на гиганта стояха трима души с тъмни костюми и мрачни лица. Двама от тях стискаха автомати в ръце.

— Моля? — изрече любезно Малик, но зелените му очи бяха студени като лед и напълно лишени от живот.

Мислите на О’Брайън бясно препускаха. Дали са пипнали Уъртингтън? По всичко личи, че точно това е станало. Иначе какво ще правят тук?

— Търся господин Уъртингтън — каза на глас той. — Разбрах, че дава уроци по английски.

— Заповядайте — рече Малик и се дръпна встрани.

О’Брайън се поколеба за миг, но автоматите, насочени в гърдите му, бяха съвсем недвусмислени. Пристъпи в бедно обзаведения хол. Тримата продължаваха да го гледат, без да се помръдват.

— Господин Уъртингтън отсъства — съобщи му Малик и затвори вратата. — Мога ли да видя паспорта ви?

О’Брайън леко сви рамене и му подаде документа.

— Как се чувства господин Дори? — попита Малик и подхвърли паспорта на мъжа без оръжие.

— Доколкото знам, все още е жив — усмихна се леко О’Брайън и на свой ред попита: — А как се чувства Ковски?

Така се казваше прекият началник на Малик.

— И той още диша — отвърна Малик, поколеба се за миг, после добави: — Малко сте закъснял… Уъртингтън е напуснал дома си малко след десет тази сутрин. Моля ви да предадете на господин Дори, че аз ще имам грижата за него. Предайте му още, че няма да го изпусна! — Направи лек и малко вдървен поклон: — Съжалявам, че напразно сте се разкарвали. Моля ви да приемете компанията на този човек. Ще ви върне паспорта на летището.