Джеймс Чейс - Нежен център

— И кога ще бъде операцията?

— Доктор Цимерман пристига утре следобед. Ще го оперира вдругиден сутринта.

Вал се изправи.

— Ще поговоря с Крис сега. Той в градината ли е?

— Ще го намерите там.

Тя го изгледа тревожно.

— Още ли го пазят?

Доктор Густав се усмихна с професионалната си усмивка.

— „Пазят“ не е точната дума, мисис Бърнет. Нека да кажем „наглеждат“.

— Ако операцията е успешна, той няма да бъде… наглеждан, нали?

— Разбира се, че не.

— Но как ще разберете, че е успешна?

— Ще има различни признаци. — Изражението на доктор Густав стана неясно. — Може да минат няколко месеца, докато се убедим напълно в резултатите. Може да очакваме очевидна промяна, щом отново се изправи на крака.

Те поговориха още няколко минути, след това Вал излезе в градината.

Крис Бърнет четеше под едно голямо дърво. Сестрата седеше на няколко метра зад него и плетеше. Тя кимна и се усмихна на Вал, като я видя да се задава по алеята. Крис вдигна очи, постави хартиена лента в книгата и я затвори. После я сложи на земята и стана. Не тръгна към нея, но Вал забеляза, че посрещането е малко по-топло в сравнение с последния път, когато се видяха. Беше си направил труда да стане.

— Чу ли новината? — попита той, придърпвайки още един стол към себе си. — За Цимерман.

— Да. — Тя седна, изгаряйки от желание да го докосне. — Какво мислиш за това, Крис?

— Чувствам се много напрегнат. — Той се отпусна на стола си. — Тук ми писна от самия мене. Само да можех да се върна на работа! Тъпо е да седя тук, докато тя постоянно ме наблюдава.

— Би било чудесно, нали? — каза Вал, опитвайки се да покаже ентусиазъм. — Те изглеждат много обнадеждени. Но не трябва да очакваш някакво внезапно чудо. Те смятат…

— О, знам, казаха ми. — Той се загледа към алеята със смръщено чело. — Как е баща ти?

— Добре е. Зает е, както винаги. Ще се обади довечера.

— По-добре не му казвай за Цимерман. Знаеш какъв е баща ти. Ако операцията излезе неуспешна, пак ще се намуси.

— Не, няма да се намуси. Но няма да му кажа, щом не искаш.

— По-добре недей. — Той я погледна изпитателно. — Как сме с парите? Предполагам, че можем да си позволим тази операция. Този приятел скубе здраво.

— С парите сме доста добре.

Той се поколеба, гледайки встрани, после каза:

— А онзи изнудвач?

Вал също се поколеба, но усети напрежението, което се излъчваше от Крис, и реши да му каже истината.

— Няма да му платя.

Крис се вцепени. Ръцете му изведнъж се свиха в юмруци. Потрепването на устата му стана по-явно.

— Това разумно ли е? Ти каза, че ще му платиш.

— Да, но промених решението си. Говорих отново с него и мисля, че той блъфира.

Крис се размърда притеснено.

— Но това може да се окаже сериозна работа. Ако ме оперират и се излекувам, не искам да ме арестуват тъкмо когато започвам нов живот.

— Но защо да те арестуват?

Той отново се поколеба, после каза:

— Изнудвачът може да се озлоби. Мисля, че трябва да му платим.

— Дали той ще се озлоби, няма значение. Ти не си направил нищо, Крис. Така че защо да се страхуваме?

Той прикри потрепването на устните си с ръка.

— Не мога да си спомня какво се е случило през онази нощ. Може да съм направил нещо. — Той замълча, намръщи се нервно, след това продължи: — Понякога имам неясното чувство, че нещо съм направил.

Вал си пое дълбоко дъх. Мина известно време, преди да овладее гласа си и да попита:

— Спомняш си жената със слоновете, нали?

— Да. Защо?

— Мислех си за нея. Чудех се дали случайно не е носела гривна с миниатюрни слончета. Може би затова я свързваш със слонове.

Той я погледна стреснато, след това се плесна по коляното.

— Страхотна си! Сега си спомням. Да, тя наистина носеше гривна със слончета.

— Приличаше ли на пекинез?

Той се втренчи в нея с присвити очи.

— Тя ли ни шантажира?

— Не. Онзи ден видях едно момиче в ресторанта на хотела. Носеше такава гривна. Беше много привлекателно. Имаше едно от онези сплескани, но привлекателни лица на малко куче.

Крис потри лицето си с ръка. Намръщи се и се замисли. Накрая каза:

— Да, момичето беше точно такова. Сега го виждам ясно.

— Ти ми каза, че си го съжалил — рече Вал. — Защо?

— Не знам. Наистина ли съм казал това? — Лицето му изведнъж се отпусна и стана безизразно. Сякаш завеса се беше спуснала между очите и съзнанието му, откъсвайки го изцяло от Вал. — Казвам много неща, които всъщност не мисля.

Тя разбра, че само ще си загуби времето, ако се опитва да изкопчи още информация от него, и внезапно заговори за тазсутрешното си плуване. Той я слушаше учтиво, но тя усети, че това не го интересува. След още няколко минути празно бърборене Вал стана да си върви.