Джеймс Чейс - Нежен център

— Снощи говори ли с някого по телефона?

— Не.

— Излизахте ли да вечеряте навън?

— Не… Джина приготви тук нещо за ядене.

— Някой не се ли отби при тебе?

— Не.

— Значи имам само думата на тази жена и твоята дума.

— Надявам се, че това е достатъчно.

Теръл се обърна към Джина:

— Ако този човек тук има нещо общо с убийството и вие сте излъгала, че е бил с вас миналата нощ, може да бъдете обвинена в съучастие и… може да оперете пешкира. Ще промените ли решението си?

Джина отпи от питието си, преди да каже:

— Нямам навик да лъжа.

— Добре, вече ви предупредих — каза Теръл. После кимна на Бейглър и двамата излязоха от апартамента.

Когато входната врата зад тях се затвори, Харди каза:

— Благодаря ти, Пеки. Това беше дяволски добро изпълнение.

— Нали? — каза тя и се пресегна за цигара.

Докато я запалваше, той отиде до барчето и си приготви едно силно уиски. Когато се върна и се настани в едно кресло до нея, тя продължи:

— Коя точно е Сю Парнъл?

— Никоя — каза Харди и пусна в ход блестящата си усмивка. — Курва, ако толкова те интересува. Просто никоя.

Тя се втренчи в него.

— Аха. Къде всъщност беше миналата нощ, Ли?

Той се размърда неспокойно.

— Пеки… казах ти. Бях навън с момчетата.

— Тогава защо не го каза на ченгетата?

— Щяха да проверят. Две от момчетата са загазили. Не биха искали да говорят с Теръл.

— С добри приятелчета се движиш, няма що.

— Това е бизнес, Пеки. Те не са ми приятели. Пробутват ми сделки.

— Прибра се в три и половина. Може да си убил тази жена, нали?

— Можех, ама не съм. Хайде да оставим тая работа — каза той с раздразнение в гласа.

— Не би ми харесало да ме описваш като стар, стар огън, който е угаснал… като никоя… като курва — каза Джина тихо. — Никак не би ми харесало.

— Не бих говорил така за тебе, Пеки… знаеш това.

— Добре, но да знаеш, че ако огънчето угасне, винаги мога да кажа на ченгетата, че съм направила грешка, че съм объркала дните и че не е било петък, ами четвъртък, когато сме правили нещата, които каза.

Те се изгледаха продължително. Твърдостта в черните й очи го стресна и той внезапно се почувства много несигурен.

— Хайде, Пеки, да оставим тая работа. Да отидем на кино или някъде другаде. Слушай, ще те заведа в клуб „Корал“. Какво ще кажеш?

— Водил ли си Сю Парнъл там?

Той стана, кръвта нахлу в лицето му и цялата му любезност се стопи. Изглеждаше зъл и грозен.

— Слушай сега, Джина…

— Пеки, скъпи. Ти винаги ме наричаш така. Не се паникьосвай. Не, няма да отидем в клуб „Корал“ тази вечер. Ти ще изприпкаш навън и ще поиграеш с приятелчетата си, пък аз ще се забавлявам сама.

Тя стана от канапето и с чаша в ръка прекоси хола и влезе в спалнята си.

Харди стоеше неподвижен, дланите му се свиваха и отпускаха, след това влезе в спалнята си и затръшна вратата.

Рекламата на детективската агенция „Хеър“ гласеше, че агенцията предлага превъзходно обслужване и бързи резултати.

Агенцията се ръководеше от Хомър Хеър, помагаха му неговата дъщеря Люсил и зет му Сам Карш. Полицията и тези, които имаха работа с тях, ги наричаха „дяволската троица“.

Хомър Хеър наближаваше шейсет и петте. Беше огромен мъж, силно затлъстял, с глава като ряпа и нос като патладжан, с малки хитри очички и провиснали мустаци, които не успяваха да скрият напълно жестоката му скъперническа уста.

Дъщеря му, двайсет и пет годишна, беше дребна и кльощава. Нейните остри черти и блясъкът на малките й черни очи й придаваха вид на опасен и подозрителен копой.

Съпругът й Сам Карш можеше да й бъде брат. Той имаше същата физиономия на копой, същия кален цвят на лицето и същата мазна черна коса. Ако не му бяха предложили да работи заедно с Люсил, едва ли би му хрумнало да се ожени за нея. Очите му изхвръкваха при вида на всяка блондинка, която отговаряше на високите му изисквания, но тъй като печелеше добре при Хеър, беше приел Люсил като необходимо зло.

На втората сутрин след убийството в парк-мотела Хомър Хеър седеше пред бюрото си в изработен по поръчка стол, конструиран така, че да побира огромните му телеса, и гледаше поразен и изненадан Джоан Парнъл.

— Но това е убийство — каза той меко с хриптящия си глас. — Обикновено ние не се занимаваме с убийства. Първо, защото на полицията не й по вкуса агенцията да се бърка, и второ, защото те имат необходимата организация за разследване на убийства, докато ние, естествено, сме в по-неизгодно положение.