Джеймс Чейс - Нежен център

Поседя няколко секунди втренчен в телефона, след това се протегна и взе пура.

— Той не може да ни спре, Сами, но трябва да внимаваш. Ще се нахвърли върху нас, ако направим погрешен ход.

— Това е страхотно — каза Карш саркастично. — Знаеш ли какво? Мисля, че ще изчета всички вестници и ще направя доклада от тях. Тъй като ще си стоя тук, в офиса, няма да мога да сбъркам.

Хеър поразмисли, след това неохотно поклати глава.

— Тя не е глупачка. Ако искаме да приберем останалата част от баницата, ще трябва да се потрудим малко повече. Отиваш в парк-мотела. Това е всичко, за което те моля. Виждаш се с този Хенеки, говориш там с един-двама души, събираш малко местен колорит, след това се връщаш и ще забъркаме нещо, което да я убеди.

Карш се изправи.

— Чудя се защо изобщо се ожених за теб — каза той на жена си. — Тази глупост може да ме вкара в затвора.

— А късмет де! — каза Люсил и слабото й лице се оживи. — Представяш ли си! Няколко години без теб!

— Слушайте, деца — каза Хеър неодобрително. — Това не е начин да се разговаря. Заминавай, Сам. Ще се видим довечера.

Карш изпъшка. Направи гримаса на Люсил, тя му я върна и той излезе от офиса.

— Не знам защо се ожених за тази гадина — каза Люсил с горчивина. — Някой ден ще му сложа смляно стъкло в яденето.

Хеър се засмя под мустак.

— Спокойно. Той е умно момче. Не бихме правили толкова пари, ако го нямаше.

— Ама на тебе не ти се налага да спиш с него — каза Люсил, като стана.

Хеър повтори:

— Той е много умно момче — и като намести туловището си на стола, придърпа някакви хартии към себе си.

Люсил се върна в малката си канцелария. Тя седна пред пишещата машина и се загледа тъжно през прозореца.

Четирийсет и осем часа бяха необходими на Том Хенеки, за да реши как да постъпи с Ли Харди. Причината за дългото му колебание бе, че той ясно осъзнаваше опасността, която го заплашваше, ако се отнесеше зле с Харди.

Харди не беше човек, с когото можеш да си позволиш волности. Той имаше своя организация. Самият Харди се пазеше от неприятности, но се знаеше, че ако някой му досажда, той кимва на Джако Смит и този някой си навлича такъв побой, че става постоянен пациент на болницата.

Джако Смит беше тип, който охлаждаше горещите страсти по-бързо от всеки друг бабаит край пистата за конни надбягвания. Той представляваше планина от мека, бяла, хомосексуална плът, имаше коса с миши цвят, растяща ниско над тясното му чело, и тлъсто бебешко лице. Когато говореше, фъфлеше. Движеше се с Мо Линкълн, слаб и злобен красавец от Ямайка, известен с това, че може да убие с нож човек от двайсет метра. Когато и да станеше скандал около конните писти, Джако и Мо веднага пристигаха и скандалът приключваше след няколко секунди. Имаше време, когато тези двамата трябваше да прибягват до насилие, но сега вече самото им присъствие имаше незабавен охладителен ефект. Беше достатъчно да застанат отстрани и да погледат биещите се и последните изчезваха яко дим. Оловната тръба на Джако и ножът на Мо бяха причинили толкова злини на служителите на реда, че не се нуждаеха от повече доказателства за своята ефективност.

Хенеки знаеше, че рискува посещение на тези двамата, ако раздразни Харди, но след като претегли доводите за и против, реши, че печалбата си струва риска. Тъй че седейки в тясната си гореща канцелария малко след единайсет часа, той се пресегна към телефона и набра офиса на Харди.

Самият Харди вдигна слушалката.

— Том Хенеки се обажда — каза Хенеки. — Аз съм собственикът на парк-мотела в Оджъс. Бих искал да се отбиете при мен довечера, да речем в десет часа.

Настъпи дълга пауза, която окуражи Хенеки. После Харди каза:

— За какво става въпрос?

— Разговорът не е за по телефона — каза Хенеки. — Нека да го наречем спешен делови въпрос.

— Ако имате работа с мен — каза Харди с внезапна острота в гласа, — елате в офиса ми.

— Току-що бях посетен от ченгетата — каза Хенеки. — Те стават прекалено любопитни. Мисля, че е по-добре да дойдете тук в десет часа.

Той внимателно постави слушалката, чудейки се на куража си да говори по този начин с Харди. Извади носна кърпа от джоба си и избърса изпотеното си лице. След това отвори едно чекмедже в бюрото си и взе от там един специален полицейски пистолет, 38-и калибър. Разгледа го, убеди се, че е зареден, и го сложи в един страничен джоб на сакото си.

Докато затваряше чекмеджето на бюрото, вратата на канцеларията се отвори и влезе един дребен тъмен мъж с лице на пор, с отъркано сиво бомбе и костюм.