Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

По едно време Хю каза:

— Джо-Джим…

— А? Какво има, момко? — този, който бе отговорил, бе Джо.

— Доста впечатляващо е, нали?

— Какво имаш предвид?

— Всичкото това. Звездите.

Хю посочи с широк жест към гледката, която се виждаше през отвора за наблюдение, след това се хвана за креслото, за да спре собственото си въртеливо движение назад.

— Да, и дума да няма. Кара те да се чувстваш добре. — Изненадващо бе, че това бе казано от Джим.

Хю разбра, че е дошъл подходящия момент. Той почака за миг и след това каза:

— Защо ние да не довършим работата?

Двете глави се извърнаха едновременно, като Джо се беше навел малко настрани, за да вижда покрай Джим.

— Каква работа?

— Пътешествието. Защо не задействаме главното задвижване и да продължим нататък? Някъде там, вън — изрече бързо той, за да завърши, преди да са го прекъснали, — има планети като земята — или поне така е мислил Първият екипаж. Да отидем да ги намерим.

Джим го погледна, след това се засмя. Джо поклати глава.

— Хлапако — рече той, — ти не се чуваш какво говориш. Глупав си като Бобо. Не — продължи той, — всичко това е минало свършено. Забрави го.

— Защо да е минало свършено, Джо?

— Ами, защото… Това е прекалено сложна работа. Нужен е екипаж, който разбира от тая работа, обучен да управлява Кораба.

— Толкова много хора ли са необходими? Вие сте ми показали само десетина места, където е необходимо да има хора пред уредите за управление. Не биха ли могли десетина души да управляват Кораба, ако те знаят онова, което знаете вие? — лукаво попита той.

Джим се изкикоти.

— Хвана те, Джо. Той е прав.

Джо не обърна внимание на това.

— Ти надценяваш нашите знания. Може би ние бихме могли да управляваме Кораба, но няма да стигнем доникъде. Ние не знаем къде се намираме. Корабът се е носил напосоки в течение на не знам колко поколения. Ние не знаем накъде отиваме, нито с каква скорост се движим.

— Но вижте — примоли се Хю, — има прибори. Вие ми ги показахте. Не бихме ли могли да се научим как да ги използваме? Ти не би ли могъл да се справиш с тях, Джо, ако наистина искаш да го направиш?

— О, предполагам, че би могъл — съгласи се Джим.

— Не се изхвърляй, Джим — рече Джо.

— Не се изхвърлям — рязко отвърна Джим. — Ако нещо е в състояние да се задейства, аз бих могъл да се справя с него.

— Хм! — рече Джо.

Положението бе станало деликатно. Хю ги бе накарал да изпаднат в несъгласие помежду си, при което по-малко податливият от двамата беше на негова страна. Сега, трябваше да заздрави постижението си…

— Имах една идея — бързо каза той, — да ти намеря хора, с които да работиш, Джим, ако си в състояние да ги обучиш.

— Каква е идеята ти? — с подозрение попита Джим.

— Ами, нали си спомняш какво ти бях разказал за една група от по-млади учени…

— Ония глупаци!

— Да, да, така е — но те не знаят онова, което знаете вие. Те по своему се опитваха да проявяват разум. Ако можех да се върна долу сега и да им разкажа онова, на което вие ме научихте, бих могъл да ви доведа достатъчно хора, с които да работите.

Джо се намеси и го прекъсна.

— Виж ни добре, Хю. Какво виждаш?

— Защо… какво има… Виждам вас — Джо-Джим.

— Виждаш един мутат — поправи го Джо, с язвителна нотка в гласа. — Ние сме един мутат. Ясно ли ти е това? Твоите учени няма да работят с нас.

— Не, не — запротестира Хю, — не е истина. Нямам предвид селяни. Селяните не биха разбрали, но онези, които имам предвид, са учени и най-умните от всички. Те ще разберат. Единственото нещо, което трябва да уредите, е безопасното им придвижване през страната на мутатите. Вие можете да уредите това, Нали? — добави той, инстинктивно прехвърляйки темата на спора върху по-здрава почва.

— Ами, разбира се — рече Джим.

— Забрави това — рече Джо.

— Е, добре — съгласи се Хю, усещайки че Джо бе наистина подразнен от неговата упоритост, — но би било забавно. — Той се отдръпна на известно разстояние от братята.

Чуваше как Джо-Джим продължаваше спора със самия себе си на тих глас. Направи се, че не обръща внимание на това. Джо-Джим притежаваше този съществен дефект в своята двойствена природа: тъй като беше по-скоро един комитет, отколкото самостоятелна личност, той едва ли ставаше за човек на действието, тъй като всички решения бяха по необходимост резултат от дискусия и компромис.

Няколко мига по-късно, Хю чу, че Джо повишава глас:

— Добре де, добре — нека бъде както ти искаш! — След това той извика: Хю, ела тук!