Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

Остана така, спрял дишането си, със застинал гръден кош, извил гръб, с пот избила от усилието. Големите жили на шията му изпъкнаха, придавайки на главата му форма на пирамида с неправилна форма. Хю чуваше с ушите си как пукат ставите на джуджето. Човек като нищо би могъл да си помисли, че той е на път да се убие, докато се опитва да отвори вратата, прекалено тъп, за да се откаже.

Но вратата изведнъж поддаде със скърцане на затегнат метал. Когато тя, отваряйки се навън, се изплъзна от пръстите на Бобо, неочаквано освободеното напрежение в краката му го отблъсна силно от преградата; той отлетя към коридора, безуспешно опитвайки се да се хване за нещо. Но миг по-късно той се върна обратно, като се носеше тромаво във въздуха и разтриваше единия си схванал се прасец.

Джо-Джим ги поведе през вратата, следван от Хю.

— Какво е това място? — настойчиво попита Хю с надделяло над раболепното му поведение любопитство.

— Главната командна зала — рече Джо.

Главната командна зала! Най-святото и неприкосновено място на Кораба, самото местонахождение на което бе една забравена мистерия. В убежденията на младите то беше несъществуващо. По-старите учени се различаваха в отношението си по този въпрос, разделени между фундаменталисткото приемане и мистичната вяра. Колкото и за просветен да се смяташе Хю, самите думи го изплашиха. Командната зала! Ами че говореше се, че самият дух на Джордан обитава там.

Той спря.

Джо-Джим също спря и Джо се огледа наоколо.

— Хайде — подкани той. — Какво има?

— Ами… ъ-ъ… ъ-ъ…

— Говори.

— Но… но това място е обитавано от духове… то е на Джордан…

— О, ради Джордан! — възнегодува с леко раздразнение Джо. — Ако не се лъжа, ти ми каза, че вие, нафуканите младоци, не вярвате изобщо в Джордан.

— Да, но… но това е…

— Престани. Тръгвай или ще накарам Бобо да те мъкне.

Той се обърна. Хю го последва неохотно като човек, който се изкачва на ешафод.

Те продължиха напред през един коридор, широк точно колкото двама души да могат да използват парапетите, вървейки един до друг. Коридорът зави, описвайки широка дъга на пълни деветдесет градуса, след това се вля в самата командна зала. Хю надзърна покрай широките рамене на Джо-Джим, изплашен, но любопитен.

Той се взираше в добре осветеното, огромно, почти шестдесет метра в диаметър помещение. То беше сферично, като вътрешността на голям глобус. Повърхността на глобуса беше от безлично заскрежено сребро. В геометричния център на сферата Хю видя комплект от апаратура, който заемаше около пет метра по ширина и дължина. За неговите неопитни очи тя изглеждаше напълно непонятна; той не би могъл да я опише, но забеляза, че тя стоеше стабилно във въздуха без някаква видима опора.

От края на прохода до апаратурата в центъра на глобуса, водеше тръба от метална решетъчна конструкция, широка колкото самия проход. Тя бе единственият изход от него. Джо-Джим се обърна към Бобо и му заповяда да остане в прохода, след това навлезе в тръбата.

Той започна да се придвижва по нея като местеше последователно ръцете си една над друга, при което пречките на решетъчната конструкция образуваха стълба. Хю го последва; те се озоваха сред апаратурата, която заемаше центъра на сферата. Погледнато отблизо, устройството на станцията за управление се разложи на отделните си части, но Хю все още не можеше да проумее какво е това. Той премести погледа си към вътрешната повърхност на глобуса, който ги заобикаляше.

Това бе грешка. Тъй като повърхността на глобуса беше безлично сребристобяла на цвят, по нея нямаше нищо, което да й придаде перспектива. Тя можеше да е на тридесет метра разстояние или на триста, или пък на километри. Хю никога не бе виждал неограничена височина, по-голяма от пространството между две палуби, нито пък — открито пространство, по-голямо от селското землище. Той бе обзет от паника, изплашен до умопобъркване, още повече, че не знаеше какво бе онова, от което се страхуваше. Но призракът на отдавна забравените прадеди от джунглата го обсеби и смрази стомаха му с първичния, примитивен ужас от падането.

Той се вкопчи в командното устройство, вкопчи се в Джо-Джим.

Джо-Джим му фрасна един здраво през устата с дланта си.

— Какво ти става? — изрева Джим.

— Не знам — Хю за момент успя да дойде на себе си. — Не знам, но това място не ми харесва . Да се махаме оттук!

Джим повдигна вежди към Джо, погледна с отвращение и каза:

— Защо не го направим наистина. Това дрисливо бебе никога няма да разбере нищо от онова, което му казваш.