Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

Джо изсумтя. Джим прекъсна ритъма на хъркането си, отвори едното си око и отново се отпусна със стон назад.

— Точно това имам предвид — продължи още по-тихо Джо. — Ти не използваш главата си. Хрумвало ли ти е някога, че Дългия Път е просто онова, което старите книги казват, че е — Корабът и целият Екипаж, които действително отиват нанякъде, движат се?

Хойланд помисли над това.

— Не искаш да кажеш, че трябва да те вземам несериозно, нали. Физически това е една невъзможност. Корабът не може да отиде никъде. Той вече е навсякъде. Ние можем да изминем някакъв път чрез него, но самият Дълъг Път — той трябва да има духовен смисъл, ако има някакъв.

Джо призова Джордан на помощ.

— Слушай сега — рече той, — набий си това в тая твоя дебела глава. Представи си едно място, много по-голямо от Кораба, много по-голямо, с кораба вътре в него — който се движи . Схващаш ли това?

Хю се опита. Опита се много сериозно. Поклати отрицателно глава.

— Това няма никакъв смисъл — каза той. — Не може да има нищо по-голямо от Кораба. Не би имало място, където то да се разположи .

— О, Хъф да ми е на помощ! Слушай — навън от Кораба, разбираш ли това? Непосредствено под и отвъд равнището във всички посоки. Празнота там отвън. Разбираш ли ме?

— Но под най-долното равнище няма нищо. Затова именно то е най-долното равнище.

— Виж, ако вземеш един нож и започнеш да дълбаеш дупка в пода на най-долното равнище, къде би те извела тя?

— Но човек не може да направи това. Прекалено трудно е.

— Но да предположим, че го направиш и се получи дупка. Къде би стигнала тази дупка? Опитай се да си го представиш.

Хю затвори очи и се опита да си представи че копае дупка в най-долното равнище. Копае — сякаш е меко — меко като сирене.

Той започна да получава известен проблясък за някаква възможност — възможност, която предизвикваше несигурност, която разтърсваше душата. Той пропадаше, пропадаше в една дупка, която бе прокопал и която нямаше никакви равнища под себе си. Това много бързо отвори очите му.

— Това е страшно! — възкликна той. — Не мога да го повярвам.

Джо-Джим стана.

— Аз ще те накарам да го повярваш — мрачно каза той, — дори ако трябва да ти счупя врата, за да го постигна. — Той отиде до външната врата и я отвори. — Бобо! — извика той. — Бобо!

Главата на Джим рязко се изправи.

— К’во има? К’во е станало?

— Ще заведем Хю на равнището на безтегловност.

— Защо?

— За да набием малко разум в тъпата му глава.

— Някой друг път.

— Не, искам да го направим сега.

— Добре, добре. Не е нужно да се клатиш. Вече така или иначе съм буден.

Джо-Джим Грегъри бе почти толкова уникален със своята или тяхната умствена способност, колкото и с телесната си конструкция. При каквито и да било обстоятелства, той би бил доминираща личност; сред мутатите беше неизбежно той да ги тиранизира, да се разпорежда с тях и да се ползва от техните услуги. Ако имаше воля за власт, разбираемо е, че той би могъл да организира мутатите да се сражават и да се наложат изцяло над Екипажа.

Но на него му липсваше подобен стимул. Той беше по вроден темперамент интелектуалец, страничен свидетел, наблюдател. Той се интересуваше от въпросите „как“ и „защо“, но неговата воля за действие се задоволяваше само със спокойствието и удобството.

Ако той се бе родил като двама нормални близнаци и в средата на Екипажа, вероятно би се насочил към научното поприще като най-лесният и най-задоволителен отговор на проблема за съществуванието и като такъв би се забавлявал умерено с разговори и управленческа дейност. Всъщност, той страдаше от липса на интелектуална компания и бе прекарал три поколения четейки и препрочитайки книги, откраднати за него от подчинените му.

Двете половини на неговата двойствена личност бяха обсъждали и спорили по онова, което бяха прочели и почти неизбежно бяха стигнали до една разумно цялостна теория за историята и физическия свят — освен в едно отношение, понятието за художествена литература им бе напълно чуждо; те се отнасяха към романите, които бяха осигурени за Джорданската експедиция по абсолютно същия начин, както към учебниците и справочниците.

Това водеше до едно от техните основни различия в мненията. Джим смяташе Алън Куотърмейн за най-великият човек, който е живял някога; Джо държеше на Джон Хенри.

И двамата бяха необикновено влюбени в поезията; можеха да рецитират страница след страница от поезията на Киплинг и бяха почти толкова влюбени в Рислинг, „слепият певец на космическите пътища“.