Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

— Беше съвсем честно да постъпим така — намеси се Джо. — Той беше разочарован, когато ние решихме да те задържим.

— Слушай — предложи Джим като обърна главата си към главата на брат си, — какво ще кажеш да се позабавляваме малко? — Той се обърна отново към Хю. — Можеш ли да хвърляш нож?

— Разбира се — отвърна Хю.

— Я да те видим. Дръж. — Джо-Джим му подаде техния собствен нож. Хю го пое като го подхвърли в ръката си, за да провери устойчивостта му. — Пробвай мойта мишена.

Джо-Джим имаше една пластмасова мишена, поставена на другия край на стаята срещу неговия любим стол, на която той бе свикнал да тренира умението си. Хю погледна към нея и с едно движение на ръката си, което бе твърде бързо, за да се види, хвърли ножа. Той използва икономичния долен замах, с палец на острието и събрани пръсти.

Ножът потрепери в мишената, с връх забит в центъра на издълбаното място, което бележеше най-добрите усилия на Джо-Джим.

— Юнак! — рече одобрително Джо. — Какво ще кажеш, Джим?

— Нека да му дадем ножа и да видим докъде ще стигне.

— Не — каза Джо. — Не съм съгласен.

— Защо не?

— Ако Бобо спечели, ще загубим един слуга. Ако Хю спечели, ще загубим и Бобо и него. Разточително е.

— О, добре, щом настояваш.

— Настоявам. Хю, вземи ножа.

Хю се подчини. Не бе му хрумвало да насочи ножа срещу Джо-Джим. Господарят си е господар. За един слуга да нападне господаря си не беше просто противно на добрите нрави, подобна мисъл бе толкова дивашка, че изобщо не можеше да му мине през ума.

Хю бе очаквал, че Джо-Джим ще бъдат впечатлени от неговата начетеност като учен. Не се оказа така. Джо-Джим, особено Джим, обичаха да спорят. Те набързо изцедиха Хю до капка и буквално го захвърлиха настрана. Хойланд се чувстваше унизен. В края на краищата, не беше ли учен? Не можеше ли да чете и да пише?

— Млъкни — рече му Джим. — Четенето е просто нещо. Аз го можех още преди баща ти да е бил роден. Да не би да си мислиш, че ти си първият учен, който ми е слугувал? Учени — пфу! Тайфа от невежи!

Опитвайки се да възстанови собственото си интелектуално реноме, Хю изложи теориите на младите учени, строго фактическият, лишен от емоции реализъм, който отхвърляше всякаква религиозна интерпретация и възприемаше Кораба такъв, какъвто си беше. Той с надежда очакваше Джо-Джим да одобрят подобна гледна точка; тя като че ли отговаряше на темпераментите им.

Те се изсмяха в лицето му.

— Честно — настоя Джим, когато престана да пръхти, — наистина ли сте толкова тъпи вие, сукалчета такива? Ами, че вие сте по-лоши и от вашите старци.

— Но ти току-що казваше — възпротиви се Хю с обида в гласа, — че всичките наши установени религиозни понятия са пълни глупости. Точно така мислят моите приятели. Те искат да се отърват от всичкия тоя боклук.

Джо понечи да каже нещо; Джим го превари, прекъсвайки го:

— Защо си губиш времето с него, Джо? Той е безнадежден.

— Не, не е. Това ми харесва. Той е първият, с когото разговарям, от не знам колко време насам, който изобщо има някакъв шанс да види истината. Остави ни на мира — искам да разбера дали това дето го има на раменете си е глава или е просто окачалка за шапка.

— Добре — съгласи се Джим, — но не вдигайте шум. Смятам да подремна.

Лявата глава затвори очите си и след малко вече хъркаше. Джо и Хю продължиха разговора си шепнешком.

— Бедата ви на вас, младоците — рече Джо, — е, че ако не можете да разберете нещо от раз, си мислите, че то не може да е истина. Бедата на старците ви е, че всичко, което те не могат да разберат, го тълкуват така, че да означава нещо друго и тогава си въобразяват, че са го разбрали. Никой от вас не се е опитал да повярва на ясните думи, така както те са били написани и тогава да се опита да ги разбере на тази основа. О, не, вие всички сте прекалено шибано умни за това — ако не можете да схванете нещо от раз, значи то не е така — следователно, то трябва да значи нещо различно.

— Какво искаш да кажеш? — попита с подозрение Хю.

— Ами, да вземем Дългия Път, например. Какво означава той за теб?

— Ами, за моя ум той не значи нищо. Просто някаква глупост за впечатляване на селяните.

— А какво е приетото значение?

— Ами, това е мястото, където отиваш, когато умреш или по-скоро, онова, което правиш. Заминаваш на Дългия Път за Кентавър.

— А какво е Кентавър?

— Той е — имай предвид, че просто ти казвам ортодоксалните отговори; всъщност аз не вярвам на всичко това — това е мястото, където пристигаш, когато си извървял Дългия Път, място, където всички са щастливи и където винаги има добро ядене.