Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

Бобо влезе заднишком. Джо-Джим посочи с палец към Хю.

— Слушай — рече Джо, — той ще излезе навън.

— Сега ли? — отзова се щастливо Бобо и се ухили раболепно.

— Ти и тоя твой стомах! — отвърна Джо и почука с кокалчетата на ръката си по чутурата на Бобо. — Не, няма да го ядеш. Ти и той — кръвни братя. Ясно ли ти е?

— Не яде него?

— Не. Биеш се за него. Той се бие за теб.

— Добре. — Карфичестата глава сви рамене пред неизбежното. — Кръвни братя. Бобо знае.

— Така. Сега отиваме горе на мястото, където всички летят. Ти върви напред и се оглеждай внимателно.

Те поеха нагоре в колона по един, като джуджето тичаше напред да оглежда пътя, следвано от Хойланд, а Джо-Джим завършваше колоната, и докато Джо гледаше напред, Джим наблюдаваше тила им, извърнал глава през рамото си.

Изкачваха се все по-нависоко и по-нависоко, като с всяка следваща палуба тежестта се изплъзваше незабележимо от тях. Най-накрая излязоха на едно равнище, отвъд което нямаше повече накъде да се върви, нямаше никакво пространство над тях. Палубата беше леко извита, създавайки усещането, че истинската форма на пространството е един гигантски цилиндър, но над главите им някакъв металически простор, който се извиваше по съшия начин, закриваше полезрението и пречеше да се види дали палубата наистина се извиваше назад от самосебе си или не.

Нямаше истински прегради; големи греди, толкова грамадни и дебели, че създаваха впечатление за прекомерна, ненужна сила, стърчаха нагъсто около тях, отделяйки пода и тавана на равно разстояние един от друг.

Теглото беше незабележимо. Ако човек застанеше неподвижно на едно място, незабележимият остатък от тегло, би свалил постепенно тялото долу до „пода“, но „горе“ и „долу“ тук бяха термини, общо взето, лишени от смисъл. На Хю това не му харесваше — предизвикваше давене в гърлото му, но Бобо изглеждаше доволен и не се чувстваше непривично. Той се носеше във въздуха като някаква непохватна странна риба, отблъсквайки се от гредите, тавана и пода както му беше удобно.

Джо-Джим определи курс, успореден на общата ос на вътрешния и външния цилиндър, следвайки един коридор образуван от постоянно редуващите се пространства между гредите. По протежение на прохода имаше парапети и той продължи по един от тях като паяк, който следва нишката си. Той разви забележителна скорост, която Хю неумело се стараеше да поддържа. След известно време той овладя умението на лесното, без каквото и да било усилие, придърпване с ръцете нагоре, дългото хлъзгане, което не срещаше каквото и да било препятствие освен съпротивлението на въздуха и случайното драсване на пръстите на краката или ръката о пода. Но беше прекалено зает, за да може да прецени на какво разстояние се бяха отдалечили, преди да спрат. Може би на километри, но не знаеше.

Когато все пак спряха, то бе защото коридорът бе свършил. Една здрава преграда, която се простираше надясно и наляво, препречваше пътя им. Джо-Джим пое покрай нея надясно, търсейки нещо.

Той намери онова, което търсеше, една затворена врата с височина човешки бой, чието наличие се забелязваше единствено по един слаб процеп, който маркираше очертанията й и по някакъв курсивен геометричен чертеж на повърхността й. Джо-Джим го разгледа и почеса дясната си глава. Двете глави си прошепнаха нещо помежду си. Джо-Джим вдигна непохватно ръката си.

— Не, не! — каза Джим. Джо-Джим се овладя. — Какво значи това? — отвърна Джо.

Те си зашепнаха отново нещо. Джо кимна и Джо-Джим отново вдигна ръката си.

Той проследи чертежа на вратата, без да го докосва, придвижвайки показалеца си във въздуха на около десетина сантиметра от повърхността на вратата. Последователността, в която пръстът му се придвижваше над линиите на чертежа изглеждаше проста, но определено не бе лесна за разгадаване.

Когато свърши, той натисна с длан близката преграда, отдръпна се от вратата и зачака.

Миг по-късно последва леко, почти недоловимо дихание; вратата се раздвижи и се отвори навън около дванадесет сантиметра, след това спря. Джо-Джим изглеждаше озадачен. Той пъхна внимателно ръцете си в отворения процеп и дръпна. Нищо не се случи. Той извика на Бобо:

— Отвори я.

Бобо огледа положението с намръщено чело, което се покри с бръчки почти до темето. След това той опря стъпалата си в преградата като се задържа, сграбчвайки вратата с една ръка. Хвана ръба на вратата с двете си ръце, намести здраво стъпалата си, изви тялото си като лък и се напрегна.