Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

И Хойланд започна да осъзнава, че те бяха прави.

Те бяха реалисти. Корабът си е Кораб. Той беше факт, който не се нуждаеше от никакво обяснение. Що се отнася до Джордан, някой да Го е виждал някога, да е говорил с Него? Какъв бе този мъгляв Негов План? Смисълът на живота е да се живее. Човек се раждаше, живееше живота си и след това отиваше в Конвертора. Всичко беше толкова просто, в това нямаше никаква мистерия, никакъв възвишен Път и никакъв Кентавър. Тези романтични истории бяха просто махмурлуци от детството на човечеството, от времето преди хората да овладеят разбирането и куража да погледнат фактите в очите.

Той престана да измъчва главата си с астрономия и с тайнствената физика, и с масата останала митология, която бе научен да почита. Малко или много, все още продължаваха да го забавляват „Стихове за Началото“ и разните древни истории за Земята — какво, Хъф го взел, бе Земята все пак? — но сега разбираше, че подобни неща можеха да бъдат вземани на сериозно само от деца и тъпаци.

Освен това, имаше толкова работа за вършене. По-младите мъже, макар че все още поддържаха формално авторитета на по-възрастните, си имаха свои собствени планове, първият от които бе систематичното унищожаване на мутатите. Като изключим това, техните намерения бяха все още неоформени, но те се стремяха да използват напълно ресурсите на Кораба, включително и горните равнища. Младежите успяваха да напредват в осъществяването на своите планове без да влизат в открит сблъсък с по-възрастните от тях, тъй като по-старите учени просто не ги беше много грижа за всекидневието на Кораба. Сегашният Капитан бе напълнял до такава степен, че рядко се помръдваше от каютата си; адютантът му, един от членовете на младежката общност, бе поел задълженията му вместо него.

Хойланд никога не бе виждал с очите си Главния инженер, освен един-единствен път, когато той се появи за чисто религиозната церемония по управление на кацащи станции.

Проектът за изтребването на мутатите изискваше да бъде извършвано систематично разузнаване на горните равнища. Именно при провеждането на такова разузнаване, Хю Хойланд попадна отново на засада от мутат.

Въпросният мутат бе по-точен с прашката си. Другарите на Хойланд, принудени да се оттеглят поради численото превъзходство на противника го оставиха, смятайки го за мъртъв.

Джо-Джим Грегъри играеше сам на дама. Беше време, когато играеха заедно на карти, но Джо — дясната глава, бе заподозрял Джим — лявата ръка на отбора — в измама. Бяха се карали за това, след което се отказаха, тъй като и двамата бяха научили отрано в съвместния си житейски път, че две глави, които стоят на едни плещи трябва по необходимост да намерят начин да се разбират помежду си.

С дамата беше по-добре. И двамата можеха да виждат дъската, така че нямаше място за спорове.

Силно металическо чукане по вратата на каютата прекъсна играта. Джо-Джим извади от ножницата метателния си нож, готов да го използва незабавно при нужда.

— Влез! — изрева Джим.

Вратата се отвори и онзи, който бе чукал влезе заднишком в стаята — единственият безопасен начин за влизане в присъствието на Джо-Джим, както бе известно на всеки. Новодошлият беше набит, с яко телосложение, не по-висок от метър и двайсет. През едното му рамо висеше отпуснатото тяло на някакъв мъж, прикрепяно с една ръка.

Джо-Джим пъхна ножа обратно в ножницата.

— Сложи го долу, Бобо — заповяда Джим.

— И затвори вратата — добави Джо. — Какво е това, сега?

Беше някакъв младеж, който изглеждаше мъртъв, макар че по него не се виждаше никаква рана. Бобо потупа бедрото му.

— Ям него? — попита с надежда той. От застиналите му отворени устни се проточи лига.

— Може би — сговорчиво се отзова Джим. — Ти ли го уби?

Бобо поклати маломерната си глава.

— Добре, Бобо — одобрително каза Джо. — Къде го улучи?

— Бобо улучи там.

Микрокефалът мушна дебел палец в областта между пъпа и гръдната кост на проснатото по гръб тяло.

— Добър изстрел — рече одобрително Джо. — Ние не бихме могли да направим нещо по-добро с нож.

— Бобо добър изстрел — кротко се съгласи джуджето. — Иска види? — Той опъна с готовност прашката.

— Млъкни — отвърна Джо, не грубо. — Не, не искаме да видим; искаме да го накараме да говори.

— Бобо кара — съгласи се дребосъкът и понечи да постигне целта си с елементарна бруталност.

Джо го отблъсна с един удар и приложи други методи — болезнени, но значително по-малко драстични от тези на джуджето. Младежът трепна и отвори очите си.