Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Но ти не ми отговори на въпроса какъв ще бъде резултатът?

— А аз ще ти задам следния въпрос: готов ли си да въздействаш на баща си избирателният район да гласува за наш депутат, независимо от личността.

— Ти знаеш, че предложението е лично за мен.

— Засега мога да кажа само толкова! След няколко дни пак ще поговорим. Но да бъдем наясно! Един от депутатите, който предлага Партията, съм аз и моят избирателен район е в съседство с твоя.

Тази новина прозвуча като удар за Борис. Трябваше му усилие, за да не даде израз на чувствата, които го обхванаха в тоя момент. Но Брезов забеляза.

— Съжалявам, че така се получава… Доверието на Партията не се печели нито с героични постъпки, нито с интересни предложения.

Разделиха се студено. Борис дълго мисли върху разговора си с Брезов. Анализира новото чувство, което го бе обхванало. Завист? Отначало отхвърли с възмущение това. Но той беше честен в разсъжденията си. Неговото съзнание работеше безпощадно логично и трябваше в края на краищата да признае, че има завист. Завист към личността на Брезов — твърда, спокойно устремена по избрания път личност, лишена от себичност. Завист към простия му и радостен семеен живот, подчинен на целите, които си бе поставил, към непоколебимата му вяра в социализма и Партията. И докато Брезов бе се вече изградил, Скарлатов се люлееше като тръстика от вятъра, разяждан от вечни съмнения, неуверен в себе си и света, в който живееше. И вместо тези разсъждения да го смутят, в него се зароди едно зло чувство, едно типично скарлатовско чувство на инат, а може би и на злост, която пораждаше решителност и действеност. Само от чувство на противоречие той дълбоко в себе си реши да се кандидатира.

По това време Матов бе в София. В деня, в който трябваше втори път да се срещнат с Брезов, Борис го взе със себе си. Разказа му предварително всичко. Само едно не сподели — личните си чувства. Тримата се срещнаха в едно кафене. Матов мълчеше и беше само слушател.

— Решението на ръководството е следното — каза Брезов, — твоята кандидатура се отхвърля.

— Не съм изненадан. Впрочем ти вече ми го каза от свое име.

— Борисе. Щом толкова искаш да знаеш, това не е вярно! Аз бях на твоя страна! Аз и сега смятам, че ръководството трябваше да се съгласи! Но и те имаха своите аргументи.

— Кажи ги!

— Не искам да те оскърбявам, а и нямам право да ти ги кажа.

— Да, аз, банкерският син — във вашите редове!… Вълк сред агнета!…

Всички мълчаха. На всички бе тежко, особено на Борис. В тоя миг той отново така ясно осъзна това чувство на отхвърленост, на разединение с хората, че му стана страшно.

— Проклети да са държавата и политиката, които отдалечават хората един от друг! — каза Матов. — Този разговор ме убеди за последен път в това! И докато държавата не изчезне от лицето на планетата, и не само тя, а и споменът за нея, хората никога няма да бъдат щастливи!…

През май 1908 година се проведоха избори. Победата на Демократическата партия бе съкрушителна. Новоизбраните депутати положиха клетва пред Народното събрание. Измежду тях бе и независимият депутат Борис Скарлатов, а заедно с него и индустриалецът Стефан Неделев.

Как бляскаво започна 1912 година!… Каква феерия представляваше Военният клуб!… Тук посрещнаха празника Фердинанд Саксен Кобург Гота, вече цар, а не княз, заедно с цялото си семейство — втората му жена, царица Елеонора Кьостриц Рьойс, престолонаследникът княз Борис Търновски, който тази година навършваше пълнолетие, принц Кирил Преславски, княгиня Евдокия и княгиня Надежда. Тук бе и Министерският съвет начело с министър-председателя, председателят на Народното събрание, генералитетът, кметът на София, видни депутати и граждани — всички със своите семейства. Присъстваше и старият банкер Скарлатов. До него седеше Стоев в блестящ генералски мундир и самодоволен вид. Тук бе целият дипломатически корпус. В източната страна на салона имаше специален подиум, върху който се бе разположило царското семейство и сякаш позираше като в картина от Гоя.

Малко преди дванадесет часа всички станаха на крака. Вторият владетел в света с титлата цар след руския император се изправи и започна речта си надуто с обичайния немски акцент.

— Ние, Фердинанд Първи, цар на българите, пожелавам на България, на моя народ, на всички присъстващи идващата Нова 1912 година да донесе всичко това, което векове сме мечтали!… Ние имаме три цели: Съединение, Независимост, Обединение! Съединението стана преди мен, Независимостта — България да бъде царство, е вече факт! Остана главната цел — Обединението! Аз чувствам, че тази година ще бъде решаваща в съдбата на България и към своето име ще мога да прибавя Цар-Обединител! Честита ви Новата 1912 година!…