Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Ела, моето дете, и седни до мене… — покани я старият банкер.

Той я настани на мястото до себе си с изящните маниери на кавалер от миналия век. Кюлев сам си избра стол. Сложиха им ядене.

— Борисе — каза Кюлев, — забавихме се на гроба на нашата майка и не можахме да дойдем. Но Янка все повтаряше: трябва да идем при чичо Борис… И ето ни тук!… Нали знаеш, у нас няма кой да приготви такова изнасяне. Бедни сме, Борисе, работите не вървят.

— Татко, моля те…

— Ами това са ни най-близките хора! Защо да не си кажа дертовете?!

— Защото не е точно така…

Младият Борис се учуди от твърдия тон на момичето.

Банкерът го прекъсна:

— Остави твоите работи! Интересува ме Яна.

— В гимназията върви отлично. Върши цялата къщна работа и ми помага в сметките.

— Яж, детето ми… Впрочем тя е много бледа и слаба.

— Такава ни е породата. Всички сме дълги и тънки.

Старият Скарлатов през цялото време прислужваше лично на момичето. Подаваше му блюдата, избираше най-хубавите късове. Но то явно бе притеснено и ядеше съвсем малко. Борис се учуди на нежността, която никога не бе и подозирал у баща си.

В замяна на това Кюлев ядеше, пиеше като невидял и доброто настроение беше изписано на лицето му. Борис понякога хвърляше поглед на момичето. То не вдигна очи от масата. Беше тихо, мълчаливо и смутено. Дългите й пръсти изпуснаха на два пъти приборите. Старият банкер с поглед потърси Донка. Тя стана и дойде при него. Нещо й прошепна на ухото. Двете камериерки също се надигнаха от масата. Върнаха се с една голяма торта. Но Донка отделно носеше една кристална купичка сладолед, която сложи пред момичето. То цялото се изчерви, а после вдигна глава и погледна с тъмносините си очи банкера. В израза му имаше детска наивност и благодарност.

— Друго не яде — каза Кюлев, — но за сладолед умира! Ще настине и хване охтика…

Момичето явно обичаше сладолед, тъй като не обърна никакво внимание на баща си, и започна да яде мълчаливо. Взимаше по малко в сребърната лъжичка и дълго я държеше в затворената си уста, докато късчето се стопи. Понякога, съвсем по детски, с пръста на лявата ръка побутваше в лъжичката парчето сладолед, за да не падне. Младият Борис, който бе от другата страна на масата, наблюдаваше чистия профил на издълженото лице и изпитваше известно съжаление към момичето, понеже добре знаеше кой е Кюлев. Неговото скъперничество бе прицел за подигравки на софиянци.

Когато поднесоха кафето и коняка, Донка постави пред момичето още една купичка сладолед. Старият банкер се обърна към Кюлев.

— Какво ще правиш с Яна?

— Как какво?

— Смяташ ли да продължи образованието си?

Яна спря да яде и погледна към Скарлатов.

— Ами нали учи гимназия?

— Това е нищо! Даже бедни, обикновени хора изпращат децата си в Европа. Ти имаш тая възможност!

— Кой, аз ли?

— Не се прави на глупав! Още навремето ти казах да обърнеш внимание на момичето. Можеше да й вземеш гувернантка и да научи чужд език.

— Ами нали трябва да плащам!

— Асъл де!…

— Аз пък така разбирам работите си — за едно момиче най-важното е да се ожени! Чужди езици за тая работа не и трябват! Пък и какво ще прави с образованието си?! Да стане даскалица ли? Засега нека завърши гимназия. Ние с нея се разбираме по всички въпроси. Нали, Янке?

Момичето нищо не отговори.

— Кажи, Янке, искаш ли да учиш по-нататък? — попита я старият банкер.

Без да вдигне поглед, то кимна с глава.

— Да имах пари, бих я пратил в Оксфорд! — каза Кюлев.

Старият Скарлатов с яд го погледна и рече:

— Сгреших навремето!

— Какво сгреши?

— Тогава, когато ми беше в ръцете, когато златото беше готово за изнасяне в сейфовете на моята банка, аз, старият глупак, трябваше да помисля за момичето!…

— И щеше да посегнеш на парите ми?

— Разбира се! Трябваше да отделя една солидна сума, поне в размера на печалбата ти от тая сделка. Щеше да бъде достатъчно и сега нямаше да водим тоя глупашки разговор. Свести се! Не виждаш ли, че от ден на ден изкуфяваш!

— Бъдещето ще покаже кой е бил умен!

Глуповатият вид от лицето на Кюлев бе изчезнал безследно. Сега това бе лице на суров боец, изразяващо яд, сила и воля, която не можеш да пречупиш. Привел кокалестото си тяло над масата, Кюлев приличаше на граблива птица. Сигурно така е изглеждал Гобсек, когато някой е посягал към богатството му, си помисли младият Борис и му стана особено неприятно от тоя разговор, разговор без етикеция, груб, прям и просташки. Не му е никак леко на момичето!…