Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

— Но той е наистина културен и образован.

— Такъв е. Умее да прави впечатление. Обаятелен е. Всички са влюбени в него. Това не може да му се отрече. Но е интригант, а интригантът никога не може да бъде достатъчно умен, именно защото е интригант. Изправен срещу един действително умен човек, той се превръща в шмекер. Така че напразно се надяваш.

— Нима това е игра?

— Една обикновена игра, толкова прозрачна, че се учудвам как не я виждате!… Това е слаба пиеса с три действащи лица: вашата Служба, Бускѐ и Палеолог. Палеолог напада Бускѐ. Вие смятате, че му е неприятел. Бускѐ се прави на обиден. Вие се смятате победители. Накрая Палеолог, Бускѐ и публиката се смеят. Целта на Консула беше да запази интересите на Парѝ Ба и да задържи Бускѐ на поста му. Вероятно не го обича и затова играта на Палеолог е толкова убедителна.

— Но ти ме насочи към Палеолог!

— Да, защото много искаше да уредиш въпроса с бандерола. Това е нищожен проблем и те ще жертват бандерола за далеч по-важни цели тук, у нас, и на Балканите изобщо. Палеолог ще играе ролята на строг защитник на престижа на Франция и по тоя начин вие ще се чувствате победители. Така всички ще бъдат доволни и тоя пес Бускѐ ще остане.

— А защо не ми каза всичко това при първия разговор?

— Защото щях да те обезкуража и ти нямаше да имаш твърдо убеждение, което дава сили за действие.

Този разговор с баща си Борис не сподели с никого. Отново почувства силата на ума му и собствената си наивност. Да, той и образованите му честни колеги в крайна сметка бяха играчка в ръцете на тъмни сили. Разбра колко малко са възможностите на един държавен служител. Той беше един обикновен чиновник и нищо повече. Започна да подозира, че цялото му образование, включително и докторатът, бяха нещо ненужно, нещо, което нямаше никаква стойност в суровия живот. Но кой на този свят движеше нещата всъщност? Кой е този? Коя личност? Коя Служба?… И не можеше да си отговори. Това бе началото на голямата криза, която обхвана младия Борис Скарлатов, защото въпросът се касаеше до смисъла на всичко, което вършеше в живота, а оттук и до смисъла на бъдещето. Университет, наука, държавна служба, политика, икономика — не беше ли всичко един хаос, в който човек се чувстваше толкова безпомощен, обсебван от враждебни сили, които даже не можеше да види?… Не го задоволяваше вече и теорията като убежище от тези неразрешими противоречия. Колебанията му, които тук в България се зародиха по отношение на академичното му бъдеще, се усилиха, докато се превърнаха в болест. Това му състояние се изостри от отсъствието на цел в момента, от летните горещини, от липсата на среда. Иванов и Терзиев отидоха на екскурзия из планините. Поканиха и него, но той отказа. Сакарев замина в любимата си Англия в задграничен отпуск. Бе събирал пари левче по левче цяла година. В Службата нямаше никаква работа. Понякога по цели дни Борис лежеше в прохладната си стая и мислеше. Сякаш волята му бе парализирана. На първото писмо от Женевския университет не отговори. Трябваше да тръгне, а не тръгваше. Цялата мечта за бъдещето, свързано с научна кариера, със скромен и смислен живот, беше помръкнала, избледняла и опротивяла. Той нямаше с кого да сподели новите чувства, които го терзаеха. Баща му бе заминал на село. С Брезов бяха в хладни отношения. Матов бе в провинцията. На второто писмо от Университета той не отговори цяла седмица и след една безсънна нощ изведнъж реши и написа, че се отказва от конкурса за доцентурата. После спа целия ден. Излезе вечерта по улиците на София. Разхождаше се безцелно, но без всякакво съжаление, а даже с облекчение. Защо трябваше да бърза?! Беше млад, имаше време за всичко! Щеше да поработи още малко тук, а после най-доброто бе да направи едно пътешествие в чужбина. Знаеше от опит, че това лекува и дава простори за нови мечти и сила за действие. Следващите дни постепенно почна да се успокоява и за пръв път помисли, че животът на хората не е може би нито в миналото, нито в бъдещето, а в деня, в часа, в изживяната минута. Така полека-лека той почна да гледа на града, на улиците, на хората с други очи — не като на нещо, което е декор на неговото „аз“, а като на всичко онова, което не е „аз“, но без което отделният човек не може да съществува. Животът сякаш му стана по-понятен и по-близък. Всъщност Борис се учеше да живее.

Измина горещото лято, а след него и най-хубавият сезон за София — есента. Сякаш промените в природата нямаха никакво отражение върху душевното състояние на младия Скарлатов. Той не отвори нито една от тетрадките със записките и идеите си, нито погледна картотеката си. Просто не му се работеше. Някъде далеч останаха мечтите му за университетското поприще. Външно той не се промени. Може би се сближи повече с колегите си от Службата. Свикна всеки ден след работа да се събира с тях. Говореха почти едно и също. Повтаряха шегите си и всеки ден приличаше на предидущия. Работата не му отнемаше никакво време. Често оставаше сам със себе си. Уморен не беше. Напротив, чувстваше се в отлично здраве. Сякаш някаква мъгла се бе спуснала над вечно неспокойното му съзнание. Понякога се срещаше с Брезов. Но сянката, която мина в отношенията помежду им, остана, по-скоро от страна на Скарлатов. Брезов все повече и повече изпъкваше като един от ръководителите на партията. Работеше денонощно с присъщата си веселост и неизчерпаема енергия. В неговото семейство нещата вървяха задружно и гладко. Имаше вече син, но това събитие никак не го откъсна от дейността му. Срещаше пълно разбиране и подкрепа от Румяна. Такова беше предимството в бракове на хора с еднакви идеи. Матов не се мяркаше в София. Целият бе погълнат от мисълта за съграждането на селски комуни върху нравствените принципи на Толстой. Пишеше понякога в печата гневни статии срещу държавното устройство и стана един от най-големите защитници на кооперативното движение, което все повече и повече обхващаше страната. Всички около Скарлатов живееха с мечти за бъдещето, работеха и не се оплакваха. Чакаха нещо добро, от живота. Първи напусна Службата „лорд“ Сакарев и отиде в Статистиката. Едновременно с това преподаваше в Университета. По неговия път се готвеше да тръгне и Иванов. Терзиев като немски възпитаник, който отлично знаеше езици, изпълняваше в свободното си време посреднически поръчки на немски фирми или си докарваше по някой лев просто като преводач. В тоя период нямаха никакви търкания с Бускѐ и неговата служба.