Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

В живота на всеки човек винаги има цикли на развитие. И когато единият цикъл завърши, до започването на новия остава един период на тишина и привиден покой. Отначало има само едно облаче в синьото небе, а после още и още… почват да се сгъстяват, докато небето стане тъмно и надвисне застрашително над земята. Все още е тихо, но се знае, че няма да продължи дълго. Ще се появят първите светкавици или просто ще завали. Сякаш това небе тежеше над съзнанието на Скарлатов. Той чувстваше това, но не предприемаше нищо. Само чакаше. През ноември паднаха мъгли и се задържаха дълго. Градът и хората помръкнаха и станаха сиви. Борис бе забелязал още в Швейцария, че този период, в който природата става безлична, е най-добрият за него както за работа, така и за размисъл. Често отиваше при баща си, но повечето време двамата мълчаха и пушеха в библиотеката, всеки погълнат от своите мисли. Старият банкер никога след почивката на село не повдигна въпроса за неговото заминаване, нито за бъдещата му кариера, а още по-малко за оставането му на работа в Банката. Не се опитваше и да го въвежда в своите сделки, затруднения и бъдещи планове. Не станаха и по-близки помежду си. Промяната се изразяваше само в това, че младият Скарлатов призна в баща си ума, силата, волята му и го уважаваше така, както се уважава способен, но чужд човек.

На Голямата задушница на архангел Михаил по традиция семейство Скарлатови и всички домашни отидоха на гробищата. Старият банкер бе направил в памет на жена си нещо като малък параклис от мрамор с площадка, заобиколена с ниски пилони от черен витошки гранит, свързани с дебели железни вериги. Паметникът представляваше ангел, коленичил върху пиедестала, с ръце, сключени за молитва. Старият банкер го бе поръчал от Италия. След службата на гроба, където Донка плака много, а Никола подсмърчаше, се прибраха вкъщи на обед. Бяха в тесен семеен кръг. Седнаха всички заедно с Донка, Никола, двете камериерки и Туше Динев. Обедът бе обилен и богат.

— Защо в нашата страна на погребение, на Задушница и други ритуали, свързани със смъртта, се яде толкова много? — попита младият Борис.

— От страх — отвърна банкерът. — От вечния, безсмислен страх от смъртта. Наблюдавал съм в живота как при опасност хората ядат много. Имаше един търговец в Цариград — слаб, сух човек, като чироз. Но когато работите му тръгнаха надолу и го чакаше фалит, за два месеца надебеля неимоверно. Тъпчеше се непрекъснато и преди всичко със сладки неща. А логически трябваше да бъде обратното — да дебелее, когато работите му вървяха добре, и да отслабне, когато го чака банкрут.

— Как си го обясняваш?

— С животното в човека. Не си ли забелязал, че през лятото и есента животните надебеляват, защото усещат, че идва зимата — най-тежкият период от живота им. Така и човек при опасност яде и дебелее, защото инстинктът му на животно го кара да прави така. Инстинктът, че запасът от тлъстини ще го спаси… Човек е деветдесет на сто животно и само десет на сто дух. А повечето хора са си сто на сто животни.

— Нямаш много високо мнение за човечеството…

Разговорът бе прекъснат от позвъняване на външната врата. Всички млъкнаха. Старият банкер се намръщи. Донка очаквателно го погледна.

— Не те оставят на мира даже на Задушница! Иди и виж кой е!…

След малко се чу говор, а после влезе в трапезарията старият Кюлев — висок, сух, но тоя път обръснат и малко по-прилично облечен, в европейски дрехи, с панталони доста къси за дългите му крака, обути в ботинки с ластици. Глупашката усмивка не слизаше от лицето му. До него стъпваше едно момиче, облечено в черна униформа на гимназистка — височко, с тънки ръце, тъмносини очи на издължено лице, с гарвановочерни коси. Първото впечатление на Скарлатов бе, че прилича на картина от Ел Греко, с неговите причудливи пропорции за човешкото тяло. Изглежда бе израснала бързо, защото раменете й бяха приведени, което стеснителността й още повече подсилваше… Когато я видя, намръщеното буреносно лице на стария банкер се разведри и той се усмихна. Кюлев поривисто го прегърна и три пъти целуна. Но банкерът едва изтърпя ласките му, а после погали косите на момичето.

— Колко си пораснала, Яно!… Каква голяма и сигурно умна си станала!…

Момичето цялото се изчерви. Кюлев прегърна и младия Борис.

— Бравос, бравос, какъв мъж! Доктор, богат, умен, достоен наследник на баща си!

Момичето подаде ръка на Борис. Беше тънка, суха, с много дълги пръсти, студена и сякаш безжизнена.