Свобода Бъчварова: Земя за прицел: Гонитбата

След обеда на 3 октомври 1924 година банкерът Борис Скарлатов, облечен строго в черен костюм и черна вратовръзка, се разхождаше напред-назад из обширната библиотека на своя дом над Банката. Прозорците бяха широко отворени. Лек вятър поклащаше тежките завеси. Есента бе слънчева, суха и топла, така характерна за София. Отвън се чу звънът на трамвая, а после и воят на електромотора…

Борис се спря и се заслуша. Остър, режещ, писклив метален звук изпълни салона. Подът леко се разтресе. Воят се отдалечи и наново нахлуха обичайните звуци от улицата и чуруликането на птичките. Новата трамвайна линия прокараха през малката тиха уличка точно край дома му и там тя правеше остър завой, за да излезе на булевард „Дондуков“. Този постоянен режещ звук го дразнеше и не можеше да свикне с него. Всички в къщата току-що се бяха върнали от гробищата след заупокойната литургия на жена му Яна. Изглежда жените от Скарлатови ще спят своя вечен сън в София, а мъжете — в гробницата на село. И така, вечно разделени, даже след смъртта, мислеше си той. А времето наистина води до забрава… Какво той помнеше от своя кратък, четиригодишен брачен живот? Едва ли им се събираха няколко месеца, прекарани заедно един до друг. И пак го обхвана това чувство на безвъзвратност. Отново видя за миг лицето й, напуканите й устни и полуотворените й виолетови очи. Но това, което бе сигурен, че няма никога да забрави, бяха почернелите и разкървавени длани, където бе забивала ноктите си в непосилното усилие да роди. Тя не се бори със смъртта, а с желанието да даде нов живот и успя. Но на каква цена?!… Опита се да отмахне тези мисли. Непосредствено след като Яна умря, дълги месеци той не можеше да се избави от образи и видения, свързани с нея. Имаше едно хубаво, мило, добро и непознато момиче Яна. Тя се яви неочаквано в живота му, повървя заедно с него и после се отдалечи, докато се изгуби отвъд хоризонта…

През открехнатата, тапицирана с кожа врата на библиотеката се чу тропот на тичащи крачета и детски весел глас. Трябваше да свиква и с детето. Малката Яна се завърна в дома му преди един месец. През тия години той я виждаше от време на време, когато отиваше на село или когато Неда я довеждаше в София. Неда я кърми, Неда я отгледа заедно със своя син Никола, млечен брат на Яна. Остави на село собственото си дете, за да се посвети изцяло на малката Яна. И сега вече окончателно се прибраха в София, защото Яна навърши шест години. Чу се отново детски смях и пак тропотът на тичащите крачета. Той затвори вратата. Денят му изглеждаше странен, трябваше да присъства и на заупокойната литургия за жена си, и на рождения ден на дъщеря си. Ден за една жива и една мъртва Яна. Колебаеше се как да постъпи и реши по скарлатовски — открито. На една и съща вечеря събираше близките и за едното, и за другото. Щеше да смени траурния черен костюм със смокинг и толкоз!

В огромната баня пред голямото огледало той продължаваше да мисли върху бъдещия живот на тоя дом… Идваше нов човек — дете, неговата дъщеря. А от огледалото го гледаше образът на мъж, преминаващ средната възраст, със ситни бръчки около очите, с две дълбоки бразди, спускащи се от носа към ъгъла на устните, а в черната му коса ясно личаха цели кичури бели коси. След излизането си от затвора няколко години носи брада. Но и тя почна да побелява и той я избръсна. Така изглеждаше по-млад. Остаряваше и това не му бе особено приятно.

Вратата на банята се отвори и на прага застана малката Яна. Тя се стресна от внезапната среща и го гледаше мълчаливо. Борис се намръщи.

— Чукай на вратата и чак като се убедиш, че няма никой, тогава влизай!

Детето нищо не отвърна, но лицето му се намръщи също като на Борис. Той с любопитство я наблюдаваше. Телце издължено, с тънки, дълги, стройни крачета в бели три четвърти чорапки, едното смъкнато от буйната игра. Облечена в скъпа, копринена бяла рокличка. Бузи зачервени, кожа загоряла от слънцето. Очи сини, прави светлоруси коси, привързани с бяла панделка, падащи свободно върху раменете. Повече прилича на Кюлев, си каза той и без да иска, още повече се намръщи. Детето също. И странно — в тази бойна поза на малко зверче, събрало вежди, изведнъж се превърна в екземпляр от племето Скарлатови. Нямаше грешка! Гледаше го старият му баща в момент на несдържана ярост.