Свобода Бъчварова: Земя за прицел: Гонитбата

Вратите между салона и библиотеката бяха широко отворени. Той се дразнеше от детската врява, за разлика от Йосиф, който сред деца се чувстваше като баща на голяма фамилия. И за да не каже някаква глупава сентенция или дълбокомислено напътствие, Скарлатов се оттегли в библиотеката. За свое учудване там завари Иван. Стоеше прав пред старинното пиано. Беше го отворил и натискаше съвсем тихо един по един клавишите. Когато забеляза Борис, се стресна и затвори капака.

— Напредвате ли? — попита Скарлатов.

Кървава червенина заля почти моминското лице с гладка кожа на Иван. И вместо да отвърне на въпроса, момчето каза:

— Вашето пиано е съвсем неакордирано.

— Не бихте ли изсвирили нещо?

— Един фалшив тон предизвиква болка.

— Така ли?

— Може би при мен е така. Учителят ми каза, че имам абсолютен слух.

— Доколкото знам, и Моцарт е имал абсолютен слух.

— Това не е решаващо. Мнозина от гениалните музиканти са нямали абсолютен слух. Просто е една вродена особеност, която не винаги помага, а понякога дори пречи…

— Бихте ли ми обяснили?

— При мене един фалшив тон ме разстройва.

Скарлатов се замисли. Що се касае до музиката, момчето влизаше в разговор.

— Още утре ще наредя да акордират пианото, или може би е много остаряло?

— Инструментът, според мен, е с хубав, мек тон. Старинна, солидна виенска изработка с бронзова плоча за струните. Има типичното бароково звучене за камерна музика.

— А пък аз мислех, че пианото, за разлика от цигулката, е доста механичен инструмент и че всички си приличат.

— О, не! Всяко пиано е различно.

— Следващия път, когато дойдете, ще ми изсвирите ли нещо?

— А Вие, господин Скарлатов, обичате ли музиката?

— Не знам. Музиката при мен действа доста странно… Сякаш усилва до болезненост и завърта като буря мисли, чувства и спомени. Може би затова избягвам да я слушам.

Момчето внимателно погледна със сините си очи Борис, сякаш откриваше в този странен мъж, който не допускаше никого до себе си, нещо неочаквано.

— Това е хубаво, господин Скарлатов, че музиката Ви вълнува.

— Казват, че тя трябва да успокоява. Доколкото знам, използват я и за лечение в психиатриите.

— След Вагнер въздействието на музиката е такова, каквото го описвате Вие, и според мен така би трябвало да бъде…

В библиотеката един след друг влязоха Кюлев, Неделев, Карасулиев и Туше Динев с чаши в ръка. Йосиф се заинтригува, че Иван разговаря със Скарлатов. Баща и син стояха един срещу друг като чужди хора. Иван напълно се затвори в себе си. Карасулиев не можа да сдържи любопитството си и попита:

— И за какво си приказвате?…

Не му отговори нито Иван, нито Борис.

— Останете при нас — покани го Скарлатов.

— Ще отида оттатък… — отвърна момчето и напусна библиотеката.

Йосиф изведнъж избухна:

— Какво поколение расте! Иде ти да се гръмнеш!… Работиш като вол, печелиш, скъсяваш живота си!… А наследникът ти няма и хабер как става това. Не иска и да знае, че се трепеш! И всичко ще иде на вятъра! Но майка му е виновна! Мотаят се разни даскали по музика… В гимназията върви едва-едва с тройки. По цял ден свири на пиано. Ще стане чалгаджия и пияница! — заключи речта си той и млъкна.

— Бащата на Гьоте е бил търговец — възрази Борис.

— Та какво от това!

— Можеш да си направиш аналогията.

— Нерде Гьоте, нерде Иван!! Нещастник!

Всички седнаха във фотьойлите. Само Йосиф с чаша в ръка се разхождаше по килима. Все още не можеше да му мине. Затова в яда си попита Динев:

— Е, как е, господин пристав?

— Само инспектор в политическата полиция!

— Не е ли все едно! След като изтрепахте тридесет хиляди души българи, седнахте ли си на задника?

— Преврата на девети юни и потушаването на септемврийския метеж бяха дело на военните, а не на полицията!

— А кой закла Стамболийски и сетне прехвърлиха убийството върху македонците и ВМРО?

— Военните — невъзмутимо отговори Динев.

— Всички сте един дол дренки.

— А какво щеше да стане, ако Стамболийски бе провел както трябва закона за незаконно забогателите от войната и национализацията на банките? Йожи, и досега щеше да киснеш в затвора! — каза Динев.

— Щях да му намеря колая!

— Не съм сигурен — обади се Борис. — На Стамболийски не му стигна време. Събитията логически го водеха към действия, сходни с тия на Ленин в Русия.

— Но го изпревариха!

— Ти трябва да бъдеш благодарен на този покойник! Единственият политик в България, който се опита да направи нещо за селото и селяните — базата на нашето стопанство! По него време ти се разпореждаше с Камбиалния синдикат и стана некоронования цар на валутните операции в страната. Не те питам каква ти е печалбата, но мога да предполагам… Именно при управлението на земеделците ти основа своята банка с обидната за България форма — Френско Нидерландска, за да угодиш на господарите си!