Свобода Бъчварова: Земя за прицел: Гонитбата

— Защо говориш така! Кой ни срина!? Кой унищожи Синдиката и даде в ръцете на некадърната Народна банка да се разпорежда с нещо, от което няма понятие? Чиновник търговец не става! Никога България не е изпадала в такова безпаричие!

— Вярно е, що се касае до държавата. Тя сега е във финансова разруха. Кой партньор ще иска да му посредничи такава кървава власт! Търговията е в упадък. Би трябвало и твоята банка да страда, и тя да претърпи някои последици… А какво? Колкото България затъва, толкова твоята банка цъфти! Печалбите ти се увеличават! Драги Йосифе, ти в мътна вода риба ловиш! Това е същността и на банката ти, и на Командитното ти дружество, което, апропо, запази…

— Е, аз нямам амбициите да ми издигне паметник благодарното отечество! Нали вие с Неделев сте строителите на индустрията?!… Само че като приятели ви казвам — твърде много инвестиции хвърлихте в една разкапана държава. Изтощавате банката и може да рухнете заедно с държавата.

Настъпи мълчание. Това, което каза Карасулиев, беше вярно. Дали линията, която водеше Търговската банка, наистина не е погрешна? Дали Йосиф знае нещо?… Без да иска, Скарлатов погледна към Туше Динев. Очите им се срещнаха. Динев спокойно каза:

— Ако държавата пропадне, всички търговци ще загубят, включително и ти, Йожи!

— Какво искаш да кажеш?

— Предстои втори тур.

— Значи вие, полицаите, готвите ново кръвопускане?…

— Откак свят светува, полицията никога не е имала нито силите, нито възможностите да направи преврат. Тя само застава на една или друга страна и по принцип е на страната на победителите. Има само една сила и тя е армията!

Отново настъпи мълчание. Всеки от присъстващите правилно разбра думите му. Предстоеше нов тур, но какъв? Кога?… Никой и не го попита повече. Той нямаше да каже. Бояха се от него, от осведомеността му. Отделът, който завеждаше в политическата полиция, му даваше неограничени възможности да събира сведения. Той използваше държавния апарат и за целите на Търговската банка. Скарлатов бе абсолютно сигурен в лоялността на Динев. Така, както едно малко кученце скланя глава, за да я погали пръв господарят му, и след това завинаги то остава привързано към него. Туше Динев бе предан на Скарлатови до гроб. Докато Карасулиев никога нямаше да бъде сигурен в действията си, понеже сянката на Динев щеше да пада върху всяко негово начинание, изискващо дълбока тайна както в замисъла, така и в провеждането. И знаеше също, че никога няма да може да го купи. Ето защо той се страхуваше, но не си позволяваше нито за миг да се отпусне, още повече, че хората блюдолизнечеха пред Динев. Търсеха неговата благосклонност, както търсят тази на палачите.

Отново металното скърцане и воят на трамвайния мотор нахлу в стаята. Устата на Скарлатов се изпълни със слюнки.

— Не се живей вече! — възкликна той.

— Що не се махнеш оттук? — каза Карасулиев. — И при нас стана много шумно.

— Къде, на небето ли да ида?

— Имаш кола. Една хубава вила близо до София ще те успокои.

— Вила ли?

Скарлатов за миг помисли, че и това е някакво решение.

По-късно всички бяха насядали около огромната маса. Вечерята протичаше мълчаливо. Анастасия седеше от единия край до децата, а Иван там, където започваха възрастните. От едната му страна бе малката Яна, а от другата — жената на Неделев. Изведнъж се разнесе високият глас на малката. Борис намръщено погледна нататък.

— Аз съм виждала майка си, разбра ли! Аз помня мама!

Явно бяха започнали някакъв спор с Евангелия.

— Ти не си могла да я помниш! Била си съвсем глупава!…

— Не е вярно! Аз я помня! Тя ми каза: „Яно, много те обичам“ и ме целуна!

Всички възрастни спряха да говорят. Спорът в детския край ги заинтригува.

— Тя не е била жива! — каза Евангелия спокойно.

Яна, цялата изчервена, хвърли вилицата на пода. Беше изпаднала в типичен скарлатовски гняв. Отникъде не й дойде подкрепа. Щеше да се разплаче. Обърна се към Иван и го хвана за ръка с някакво тържествено изражение. Беше намерила своята опора.

— Нека Иван да каже! Той помни! Той е бил голям! Нали мама каза: мила Яно, много те обичам!

Иван се изчерви. Той мълчеше.

— Кажи! Кажи!…

— Аз помня майка ти. Тя беше добра и много хубава.

— Ето, видяхте ли?! — каза Яна. Тя тържествуваше. Нейната детска логика победи.

Разговорът навлезе в една плоскост, която не предвещаваше нищо добро, но се появи Неда с огромна торта и шест свещи, набучени в нея. Това разреди натегнатата атмосфера. Всички изчакаха момента, когато Яна духна шестте пламъка. Отново настъпи оживление. Малкият инцидент се забрави от всички, с изключение на Борис. Какво ли е станало при децата?… Явно дъщеря му е разговаряла и друг път за това, поне с децата на Карасулиев. Какво ли са разказвали?… Той погледна към тях. Не, никога нямаше да узнае!… Отново му стана тежко. Йосиф, по типичния си македонски табиет, обърна всичко в смях.