— А не е ли най-добре да го отведеш във Виена на медицински преглед?
Неделев сви рамене. Скарлатов се ядоса.
— А защо след толкова години съвместна работа не го придружиш? Той има нужда от помощ!
— Аз не съм му нито роднина, нито бавачка!
— Тогава аз ще се заема с тази работа!
— Твоя воля.
Борис още същия миг реши да изпрати Туше Динев с колата в Рила планина и евентуално той да придружи Вегенел до Виена. Искаше да каже още нещо злъчно на Неделев, но в тоя миг влезе и самият Динев — все така младолик, с буйни руси коси, елегантно облечен в тъмен костюм, с красивата златна верижка на часовника върху жилетката, подарен навремето от Скарлатов. Но с годините неговата младежка живост, усмихнатост бяха помръкнали. И нещо твърдо и отчуждено се яви в израза на лицето му. Лека-полека си бе изработил поведение към себеподобните, граничещо с арогантност, но не и към Борис. Той запази към него цялото си уважение, дори обич. Скарлатов имаше възможност да го наблюдава как се отнася към останалите хора. Дали службата не го превръщаше постепенно в човекомразец?… Заемаше важен пост в политическата полиция и всички се страхуваха от него. Защото властта не е фикция. Тя е реалност и в тия бурни години след войната се случиха толкова много неща, че властта взе застрашителни размери — една чума, която проникна с пипалата си даже до интимния живот на хората, до техните съкровени мечти.
— Динев, бих те помолил за една работа…
— На Ваше разположение съм.
— Трябва да се освободиш тези дни.
— Точно сега ли?
Скарлатов нарочно водеше разговора пред Неделев. Искаше по този начин да го засегне.
— Вегенел е болен.
— Той е вече стар.
Отново Борис се учуди на безчувствието на хората, тоя път на Динев.
— Старите хора са неизмеримо ценни със своя опит, особено тия, които в живота са създали толкова материални блага за останалите!… Вегенел е строител, от хората, които се интересуват от ближния.
— Аз изказах само съображението, че всеки е смъртен.
— Това особено се набива, когато работиш в полицията, нали?…
— Не съм съгласен с Вас.
— И така, възможно ли ти е, да речем, да отсъстваш тези дни от работа и отидеш със Спас в Рила? Вземи със себе си и най-добрия невролог на България. А после може би ще се наложи да го придружиш до Виена. Разноските ще поеме Банката.
Неделев отвори малко клепачите си. Скарлатов предизвикателно го погледна и повтори натъртено:
— Всички разноски поема Банката.
Динев мълчеше.
— Естествено аз не мога да те задължа.
— Напротив! Приемам с удоволствие. Не Ви отговорих веднага по мои лични съображения. Простете… От утре излизам в безсрочен отпуск и съм напълно на Ваше разположение.
Защо „безсрочен“, искаше да попита Борис, но в този момент дворът на Банката се огласи от клаксона на кола и скоро Карасулиеви нахлуха като хунска орда. Звънецът на вратата не млъкна даже когато отвориха. Чу се смях, високи и възторжени детски викове и тропот на крака, сред които гласовете на Йосиф и Анастасия. Скарлатов отиде да ги посрещне. Бяха натоварени с пакети и цветя. Всеки от тях, включително и децата им, носеше по нещо. Но шофьорът на Карасулиеви слезна още три пъти, за да донесе останалото. Широк човек бе Йосиф, със замах. Яна съвсем полудя. Скачаше и викаше на висок глас. Йосиф я понесе на ръце и така всички влязоха в салона. Натрупаха пакетите в средата на килима. Анастасия започна да ги разпределя: торти, сладкиши, деликатеси, вина предаде на Спас и Неда. Останаха подаръците. Яна нямаше търпение и започна да развързва панделките им. Какво ли не бяха купили Карасулиеви! Цял магазин за детски играчки!… Имаше едно влакче с релси, гара и се движеше със свещ и малък парен котел. Йосиф седна направо върху килима и с помощта на шофьора си бързо монтираха играчката и тя тръгна в кръг, даже изсвири. Децата на Карасулиеви бяха много възпитани. Евангелия имаше вече осем години, а Иван — четиринадесет. С миловидното си и спокойно лице момиченцето приличаше повече на Анастасия. Слабият и блед Иван — висок за годините си, със светлоруси коси и сини очи, не приличаше на никого. Мълчалив и тих, той изглеждаше вглъбен в себе си. Още от съвсем малък го обличаха с дълъг панталон, сако и вратовръзка като истински джентълмен. Беше извънредно стеснителен, за разлика от Йосиф, който навсякъде, при всички обстоятелства се оправяше с многословието и общителността си. Скарлатов, наблюдателен по наследство, особено що се касаеше до човешки характери, не можеше да изработи свое мнение за Иван. Че по характер не се е метнал на Йосиф, това бе факт. Не беше трудно да се забележи, че истинската му духовна връзка е с майка му Анастасия. В отношенията им се забелязваше някаква особена мекота и обич без външна показност. Какво вълнуваше въображението на този стеснителен юноша?…
Читать дальше