Свобода Бъчварова: Земя за прицел: Гонитбата

Той се усмихна. След кратко колебание момиченцето също се усмихна, скулите на малкото му слабо личице се очертаваха и нещо добро, весело и наивно превърна израза й в съвсем детски. Сега го гледаше неговата жена Яна. След миг детето избяга от банята и той затвори вратата след нея. Съвсем е малка, помисли си. А малките деца приличат на маймунките — сменят бързо както настроението си, така и изражението си. Ето, дъщеря му живее вече месец у дома и ако обобщи впечатленията си, те се свеждат до буйност, упоритост, стигаща до кюлевски инат, независимост, свободолюбив и преди всичко дивост. Та можеше ли да иска повече?!… Яна израсна на свобода в село, сред ливади, поляни и планини, сред деца не по-малко диви от нея. Като се прибави това, че всичките й желания са били удовлетворявани, сблъсъкът между двамата предстоеше. А той не искаше да й налага волята си по брутален начин.

Хуманитарните идеи на Русо за възпитанието бяха и негови идеи. А това значеше да признава свободата даже на едно невръстно дете и с нищо да не се опитва да я накърнява. Знаеше колко е трудно това и въпреки всичко щеше да спазва тези велики принципи. Да остане повече на село е невъзможно… Ето още един проблем, който трябва да реши. Има ли някакви чувства към нея?… За всеки случай повече биологични, като поредната издънка от рода Скарлатови. А духовни — доколкото е родена от Яна, която мечтаеше за нея. Към всичко това се примесваше и някаква тъга и жалост, чисто човешка жалост към сирачето. Тя не видя майка си и никога нямаше да си я спомни нито с ласките и думите на обич, нито с красотата и добротата й. Така че детето е такова, каквото е, и той не можеше да желае повече нито от тия, които се грижеха досега за него, нито от самото него. Не, той не бива да бъде груб или суров към малката Яна без майка. Но не може да замести майката. Тогава как ще я кара? По дяволите, каквото стане! В края на краищата детето е здраво, живо, загоряло от слънцето, с нормална детска психика! Ще стане красиво момиче… В това не се съмняваше. Инстинктивно, както всеки Скарлатов, той оценяваше породата безпогрешно като конепритежател. Без никой да го е учил, знаеше какво ще излезе от едно конче. Сигурно в рода ни е имало търговци на добитък, джамбази, доставчици на турските орди или най-вероятно разбойници и конекрадци…

Какво мощно оръжие е физическата красота, си мислеше той. Но откато свят светува, хората са я смесвали неволно с нравствената, даже са я идентифицирали с нея, както древните гърци. Една Венера Милоска ще остане идеал за нравствена красота, въпреки че, разглеждана безпристрастно, тя е може би само една красива, възпълна млада жена. Едва в края на XIX век модернистите потърсиха на друго място нравствената красота, за всеки случай не във физиката, и разшириха хоризонта на художествените търсения до безкрайност. Несъмнено те са прави!… И все пак красотата на тялото ще остане, докато съществува човечеството, и ще бъде винаги издигана на пиедестал. Противоречието никога нямаше да се разреши, защото всяка красота е една загадка. Ето малката Яна живее при него, а между тях няма никаква близост. Не можеше да я обвини в неконтактност. С всички останали е дружелюбна, весела, непосредствена. В игрите с децата стигаше до забрава. Играеше на село с малкия Никола, играеше с децата на Карасулиеви. Всяка вечер, преди да заспи, прегръщаше и целуваше дойката си Неда. Добре се погаждаше и с възрастните — с Йосиф Карасулиев например, който не скриваше симпатиите си към детето. Галеше се като коте в скута на Анастасия. Особено се привърза към стария си дядо — Кюлев. Той стана всекидневен посетител в дома на Скарлатов и с часове разговаряше с детето. За какво? Борис нямаше понятие… Трябваше да намери път към сърцето на дъщеря си, така както всички бяха намерили, но как, не знаеше. А оттук и не можеше да определи поведението си. Излезе мрачен от банята, където се застоя прекалено дълго. Когато се появи в салона, завари стария Кюлев седнал на масата, а на коленете му Яна. Тя безмилостно скачаше и тъпчеше новия му панталон. Откакто се роди внучката, Кюлев се обличаше за всекидневните си посещения в дома на Скарлатов подчертано елегантно. Старецът и детето не забелязаха влизането на Борис в салона, толкова бяха увлечени в играта. На масата имаше една красива старинна табакера от бронз с позлата, тук-таме олющена. Върху покривката бяха наредени няколко монети — сребърни и бронзови. Злато нямаше. Старият Кюлев извади от малкото джобче на жилетката си една друга сребърна монета. Подаде я на детето.

Читать дальше