Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

А младият Борис Скарлатов слушаше разговора в тая лятна вечер и си мислеше колко е голяма разликата между чистата теория и действителността. Учудваше се как в света, в който живеем, се осъществяват и материализират идеите. Ето, разсъждаваше той, седи отсреща старецът и отпива съвсем по малко от мастиката. В краката му дреме кученцето Баязид. Туше Динев слуша и се мъчи да запомни всичко. Младият Неделев със спуснатите клепки и провлачения глас монотонно обяснява и обяснява… А наоколо е мрак, свирят щурци, ухае на цветя и трева. Леко прошумяват от нощния полъх на вятъра потрепващите листа на асмата, затуляща верандата. Истинска вечер на летен покой, в която се готви буря. Това е новата мина, хора, които ще копаят в нея, ще превиват гръб в галериите и ще живеят като добитък, ще страдат и ще се бунтуват. И всичко започва от идеята, от думите, изречени тази вечер от двамата мъже…

Неделев си тръгна късно и се сбогува. Туше Динев остави сина и бащата на верандата.

— Уморен ли си? — попита го Борис.

— Не. Обичам лятото. Когато остарееш, ще разбереш каква роля играят за възрастните хора слънцето и топлината. Виждал ли си беззъба, полусляпа, прегъната старица как седи пред прага на къщата, за да я грее слънцето?… Това е покъртителна гледка!

— Зле ли се чувстваш?

— Не. Още не ми е дошло времето. А и аз бих искал съдбата да ми отпусне срок, един минимален срок…

— Значи ти се живее?

— Да, разбира се! Защо е така устроен светът, че тогава, когато знаеш как да живееш, умираш?…

Борис мълчеше.

— … На пръв поглед това е несправедливо… — продължаваше старецът. — Но природата си знае работата! Тъй като ако хората живееха дълго, светът би поумнял, а това изглежда не влиза в плановете на Твореца, който иска да прекара човечеството през страдания, скърби и болести към някаква цел, известна само Нему… А ти вероятно си дошъл по работа?

— Имам проблеми в службата.

— Остави цялата тая глупост! Махни се оттам! Замини, докато не е станало късно!…

— Аз не мога да оставя тоя тип Бускѐ да вилнее!…

Старият банкер изпитателно го погледна, като примижа с кривогледото си око.

— Мразиш ли го?

— Не е там въпросът, но мисля, че да!

— Бускѐ е въплъщение на една идея, на Парѝ Ба. Личността му няма никакво значение! Дали ще се казва Бускѐ, или другояче, е все едно!

— Именно! Аз искам да се преборя срещу идеята!

— Не е по силите ти! Освен това е дребна борба. И да победиш, ще изникнат други, още по-дребни, докато се оплетеш в непроходими дебри. Махни всичко и тръгни!

— Казах, не!

— Добре. Виждам, че си на път да направиш това, което не се надявах — да останеш в България…

— След като разреша въпроса, тръгвам.

— В тази планинска страна са оставали хора с големи способности и възможности и са се превръщали в нищо. Може би само Иречек с мъка успя да се откъсне, той имаше силна воля. Но не направи нищо в своята страна. Разкажи своя проблем! Не ми се спи, а и тази вечер съм в добро разположение на духа…

Борис разказа цялата история с Бускѐ в подробности. Баща му внимателно слушаше и не го прекъсна нито веднъж. Когато свърши, той дълго мълча, после каза:

— Да, така не може да продължи! Не може и по старите изврътливи начини да се урежда въпросът всеки петнадесет дни или всеки месец… Трябва да се направи нещо генерално!

— Именно към това се стремя.

— Виждал ли си лешояди, истински лешояди, такива, каквито се вият над Африка, в Египет?… Достатъчно е да зърнат от висините някое изтощено добиче, което се тътри с последни сили, и те упорито го следват, докато падне. Тогава идва техният ред. Кацат наблизо и сантиметър по сантиметър се приближават. Първо му изкълвават очите. После кацат други лешояди и ръфат все повече и повече, докато оглозгат напълно животното и оставят да се белеят само костите му сред жълтите пясъци…

— В каква връзка го казваш?

— Тук, на Балканите, в България, става нещо, което вече лешоядите са подушили. Още нищо не е изяснено, но добичето е вече набелязано.

— Имаш нещо предвид?

— Съпоставям фактите и се мъча да направя извода. Първо, откриха две ненужни банки с огромен персонал и нищожна деловитост — френската Генерална и немската Кредитна. Такива мощни креации, свързани с изразходване на огромни средства, не се основават без далечна цел. Второ, в момента се подменя почти целият персонал в легациите на великите сили. Пръв сигнал дадоха Австрия и Франция. Подменят се и легациите на Англия и Русия. Те изпращат тук не кой да е, а най-добрите си дипломати. Е, как мислиш?